Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Тиамак може да е открил, че е сбъркал. — Гласът на Кадрах бе почти шепот.

Тъкмо бяха минали завоя. Пред тях се издигаше нещо огромно и чудато, нещо като пародия на Селска горичка, защото също като селото очевидно беше обител на множество същества. Но както селото явно беше дело на човешки ръце, така и тази несиметрична конструкция от кал, листа и пръчки, макар и огромна — по-висока от човешки ръст и по-дълга от двеста метра, очевидно съвсем не беше създадена от хора. Бръмчене и потракване се носеше откъм нея, шум като от цяла армия щурци в кънтяща висока зала. Виждаха се дори някои от строителите на огромното гнездо — пълзяха пъргаво от клон на клон, скачаха от по-високите на по-ниските, шмугваха се в черните отвори на гнездото и изскачаха от тях.

Мириамел изпита едновременно ужас и някаква отвратителна възхита. Дори само един гхант я беше уплашил. Според размерите на гнездото тя не се съмняваше, че стотици от гадните създания се укриват в купчината кал и пръти.

— Майко Божия! — прошепна Исгримнур, обърна лодката и бързо я затласка назад, докато не се скриха зад завоя. — Що за ужас е това?

Мириамел потрепери, като си спомни подигравателните очи, които я бяха наблюдавали, докато се къпеше, антрацитните точици, които се въртяха на едно нечовешко лице.

— Това са гхантите, за които ни разправяше Тиамак.

Болният вран, който бе изпаднал в гробно мълчание, когато пред погледа им се появи гнездото, размаха ръце.

— Тиамак! — каза дрезгаво той. — Тиамак ниб дуноу ийа гханта! — И посочи назад към гнездото, вече скрито от погледа им от стена зеленина. Мириамел не се нуждаеше от познания по врански, за да разбере какво иска да им каже.

— Тиамак е там! О, Бог да му е на помощ, той е в онова гнездо. Гхантите са го хванали.