Виелица на сенките [bg]

— Гората няма магия, гората има сила и я споделя с нас. Прощавай, но не мога да го обясня. Занесете гнома при златолиста, преди да заспим, ще го прегледам още веднъж.

— Да запаля огън? — обърна се Змиорката към Еграсса.

Гаракецът с поглед посочи към дриадите, но Еграсса само поклати глава.

— Те нямат нищо против огъня.

Въпреки дъжда и влажната дървесина, Дивият много бързо успя да го запали. Вярно, че от огъня нямаше голяма полза — само дим. Лосовете се скриха в гората, а Пухкаво облаче каза, че ще се върнат на зазоряване. Слънчево зайче се зае с Халас. Кли-кли се въртеше наблизо. Пухкаво облаче ни раздаде пресен хляб или по-скоро питки. Така че не гладувахме. После дриадата се приближи до златолиста, притисна длан към дървесния ствол и помоли дървото да ни предпази от дъжда. Кълна се в първата си Поръчка — дървото й се подчини! То сякаш се надвеси над нас и клоните му се преплетоха в нещо като огромен чадър. Стана много по-приятно (водата вече не се стичаше във вратовете ни). Пухкаво облаче ни препоръча да заспиваме.

— Утре ще е тежък ден — каза тя. — Трябва да поспите, ако не искате да изпопадате от своите коне.

Еграсса се канеше да назначи часови за нощта, но дриадата направи презрителна физиономия:

— Спете спокойно. Докато сме с вас, нищо не ви заплашва.

— А Първите?

— Няма да посмеят да нападнат Дъщери на гората. Не се страхувайте.

Еграсса изглежда остана напълно удовлетворен от думите на дриадата и веднага заспа. Змиорката последва примера му. Мумр поседя още малко до огъня, въздъхна, след което си легна.

— А ти, Гарет? — попита ме Кли-кли.

— Не ми се спи — излъгах аз. — Но ти заспивай, не се притеснявай. Аз ще постоя още малко.

— И на мен не ми се спи — отсече гоблинката и остана до мен.

Слънчево зайче седеше срещу мен и без да мига, гледаше танцуващите езици на огъня. Пухкаво облаче изчезна в тъмнината на гората. Къде отиде, не знаех. Всички мълчахме и постепенно Кли-кли започна да клюма. После сънят обори внучката на Гло-гло и тя се сви, облегната на рамото ми. Дори започна да похърква. Уморена, което не беше изненадващо — днес всички бяхме много уморени. Тежък ден. Неприятен ден. Черен ден. Същият като много други през последните месеци. Отрядът понесе непоправими загуби. Все още не можех да повярвам, че рижото джудже, което още от ранна утрин започваше спорове с гнома, сега е мъртво и е оставено на милостта на горските духове. Делер плати с живота си за живота на Халас, и тази ужасна цена щеше да е напразна, ако не бяха дриадите. Как ще живее сега гномът без своя партньор и приятел? Делер вече го няма, както впрочем и много други от нашето малко братство, които тръгнаха на път с мен за Рога на дъгата. Алистан потъна в мъглата, увличайки орките със себе си, и изчезна. Най-лошото беше, че никога няма да разберем какво се е случило с графа, как е умрял. Умрял? Рано погребвах капитана на кралската гвардия. В крайна сметка не съм видял тялото му, тоест за мен той ще си остане жив. А може би наистина е жив? Може би милорд Алистан е успял да се измъкне от Първите и сега върви сам-самичък през Заграбия?