Нови римски разкази [bg]

- Трийсет хиляди.

Помислих си, че трийсет хиляди лири не са малка сума. Все пак станах да ги донеса, но тя ме спря с жест:

- Плюс двайсет хиляди за наема на стаята през първия месец.

За втори път се сконфузих, а тя, сякаш да парира протеста ми, избухна повторно в силен плач и аз, подплашен, без повече да се замислям, изтичах да донеса парите. Броих и, значи, петдесет хиляди в протегнатата ръка, докато с другата тя си бършеше носа и очите; после понечих да я целуна. Да не бях го правил: нов поток от сълзи.

- Тъжно е да видя, че всички мъже са еднакви... и вие ли, господин Джустино?

- Е, да, и аз, госпожице - отвърнах с въздишка. - Ако желаете, ще ви придружа до хотела да ви помогна да си получите куфара.

Тя тръсна глава: по-добре не, не искала да мислят лошо за нея, дори и тези ужасни хора от хотела. В заключение: тръгна си сама, а аз включих отново радиото.

На следващия ден ето я отново с очи, по-тъжни отвсякога. Поздравих я сдържано, дадох и трите цигари, които поиска и се опитах да не я гледам, докато излизаше от магазина. Тази сцена се повтори през следващите пет-шест дни. Една сутрин не се сдържах, взех кутия американски цигари и и ги дадох с обичайната фраза:

- Подарък от фирмата.

Тя прие кутията и ме погледна:

- Господин Джустино, утре е неделя, защо не ми дойдете следобед на гости?

От смущение очите ми се замъглиха и аз смотолевих:

- Разбира се, с удоволствие.

Тя добави:

- Виколо дел Лупо, след Виа деле Кароце, номер петнайсет, квартира седем - и се взираше в мен с красивите си очи.

От радост и подадох втора кутия. Тя ми отправи усмивка и бързо излезе.

Виколо дел Лупо е малка и наистина грозна улица; а къщата на Елвира беше навярно най-грозната на тази тъй грозна улица. Изкачих много стълби по тъмното, влажно, леденостудено стълбище, вехто и с нисък таван; позвъних на черна врата, сякаш намазана с катран. Чаках не знам колко и тъкмо вече понечих да си тръгна, Елвира ми отвори: с една ръка придържаше отпред на гърдите мръсен раздърпан пеньоар, а с другата оправяше несресаната си коса. Стана ми неудобно от нейния неугледен вид и още повече от безпорядъка в стаята, където влязох направо от стълбищната площадка, без антре или друга врата. Стаята с неправилна форма имаше един прозорец; беше студено, но не свежо, а с мирис на пот и на нощ, на застоял цигарен дим. В полумрака се виждаше, че помещението е по-празно от пещера: никакви шкафове, никакъв гардероб, никаква мебел освен леглото. Какво ти легло, не ме карайте да се смея, по-скоро кучешка постелка от тънък матрак, покрит с вълна и захабени чаршафи, прани преди няколко месеца. Елвира отиде до постелята, скочи вътре и се пъхна под завивката, както си беше с пеньоара.

- Не ми е добре, господин Джустино - закашля се тя, - имам грип, но ви благодаря, че дойдохте.

Не бях подготвен за тази болест и доста вяло седнах на леглото, до коленете и. Не понасям мръсотията, а тази стая определено беше мръсна. Тя също изглеждаше мърлява: под разрошените коси се виждаше мазно, помръкнало лице. Не знаех какво да кажа, извадих от джоба си две кутии американски цигари и ги сложих на леглото. Тя сложи ръката си отгоре, сграбчи моята и ме погледна втренчено. Тогава си помислих: „Ще се разплаче, обзалагам се“ и наистина в същия този миг тя се надигна, обви ръце около врата ми и се разхълца. Изпоцапа ми лицето със сълзите си; нейни косми попаднаха в устата и в окото ми; почти ме събори с тежестта си и щях да падна от леглото. Между риданията я чувах да мърмори: