V. [bg]

Изглежда настъпва промяна. Само една бомбардировка днес, рано сутринта. Снощи спахме в канализационния колектор, до Агтина и жена му. Скоро след отбоя, Паола, синът на Марат и още няколко деца отидоха да проучват района около пристанището. Дори времето като че ли даваше сигнал за пауза. Снощният дъжд бе отмил прахоляка от мазилка и цимент, изчистил листата на дърветата и предизвикал весел порой, който рукна в убежището, на десетина крачки от нашия импровизиран от прани дрехи матрак. Съответно ние използвахме възможността да се измием под струята на този извънредно добронамерен ручей, след което преминахме в резиденцията на госпожа Агтина, където похапнахме до насита от вкусната овесена каша, току-що приготвена от тази добра жена сякаш именно за такъв непредвиден случай. Каква преизобилна благодат и възвишеност ни споходиха за първи път от началото на Обсадата! Горе, слънцето сияеше с пълния си блясък. Решихме да излезем навън. Още на стълбата Елена ме хвана за ръката и, когато се оказахме на улицата, повече не я пусна. Тръгнахме да се разхождаме. Лицето й, освежено от съня, изглеждаше тъй чисто на слънцето. Старото малтийско слънце и младото лице на Елена. Сякаш я виждах за първи път или, станали отново деца, ние неусетно бяхме навлезли в същата портокалова горичка и попаднали сред благоуханието на азалеите. Тя забърбори на малтийски, имитирайки говора на малко момиче: колко храбри изглеждали войниците и моряците („Искаш да кажеш колко трезви“, поясних аз: тя се засмя престорено сърдито); колко забавна била тоалетната чиния в горната дясна стая на английския клуб, чиято странична стена бе отнесена от взрив. Чувствайки се достатъчно млад, моя милост бе преизпълнена с възмущение и политически гняв при вида на тази тоалетна чиния. „Колко възхитителна е военновременната демокрация! — афектирано подхванах аз. — Преди англичаните не ни допускаха в техните разкошни клубове. Общуването между англичани и малтийци бе толкова изкуствено, истински фарс! Pro bono334 ли? Ха-ха! Нека аборигените си знаят мястото. А сега дори тази светая светих, най-неприкосновеното помещение на храма, зее открито за погледите на всички.“ Така ние вдигахме шум и едва ли не се забавлявахме на огряната от слънцето улица, където дъждът бе донесъл някакво подобие на пролет. В такива дни Валета възвръщаше своята пасторална младост. Сякаш лозите внезапно щяха да разцъфнат покрай морските бастиони, а от избледнелите рани по „Кингсуей“ щяха да покарат маслинови и нарови дръвчета. Пристанището блестеше: ние заговаряхме минувачите, размахвахме приветливо ръце, усмихвахме се, косата на Елена улавяше и задържаше слънцето в гъстата си мрежа, по бузите й танцуваха слънчеви петънца.