V. [bg]

— Какво се е случило? — поинтересувах се аз.

Тя поклати глава. Взорът й блуждаеше някъде между земята и скърцащия павилион.

Колкото по-дълго разглеждах лицето й — непокорна тъмна коса, бездънни очи, лунички сливащи се с вездесъщото зелено на следобеда — толкова по-силна тревога ме обхващаше. Исках да протестирам, но нямаше пред кого. Може би исках да заплача, но нямах сълзи. Нали оставихме соленото море на чайките и рибарските лодки, а не го обхванахме у нас, както бяхме вместили града.

Живееха ли в нея същите спомени за азалеи, изпитваше ли тя усещането, че този град е някаква пародия, вечно неизпълнено обещание? Имаше ли нещо общо между нас двамата? Колкото по-дълбоко затъвахме в сумрака, толкова по-неясен бе за мен отговорът на този въпрос. Действително обичах тази жена — както твърдях, — с всичко в мен, способно да облекчи, усили и запази която и да е любов. Но тук любовта бе оградена от сгъстяваща се тъмнина и аз я отдавах, без да осъзнавам колко губя и колко ще ми бъде възвърнато някога. Виждаше ли тя същия павилион, чуваше ли същите деца от различните краища на парка, беше ли тук, или както Паола — Боже мили, дори не наше дете, а на Валета — тя е някъде далеч, сама, трепереща като сянка, на някоя улица, където светлината е прекалено ярка, хоризонтът твърде рязко очертан, за да бъде нещо друго освен улица, възникнала от носталгия по миналото, по Малта, такава каквато беше, но каквато никога повече няма да бъде!

Палмовите листа се триеха и изтъняваха до нишки, вплетени в зелената материя на светлината; клоните на дърветата поскърцваха, сухите и твърди като гьон листа на рожковите подскачаха и трепереха. Сякаш нещо нарастваше и се активизираше зад дърветата, нещо се подготвяше в небето. Потрепванията и вибрациите се усилваха около нас, ставаха все по-тревожни и дори заглушаваха глъчката на децата или техните призраци. Страх ни бе да извърнем очи настрани и затова можехме само да гледаме невиждащи към павилиона, макар че един Бог знаеше какво може да се появи там.

Ноктите й, изпочупени при погребенията на трупове, се вкопчваха в оголената ми китка, малко по-ниско от навития ръкав на ризата. Натискът и болката нарастваха, главите ни се накланяха бавно, като главите на кукли, допиращи очи. Зениците й бяха силно разширени в полумрака и замъглени. Опитах да гледам само в склерите на очите й — тъй както гледаме полета на страница — стараейки се да избягвам онова, което бе написано с черното на ирисите. Само нощта ли „нарастваше“ навън? Нещо подобно на нощ бе проникнало тук, очертано и сгъстено в очите, които тази сутрин бяха отразявали вълнички, слънце и действителни деца.