V. [bg]

— Да го похабим ли! — прихна Днубиетна, заглушавайки шума отвън. — Ти ли ще ми говориш за похабяване, идиот такъв! — И войнствено тръгна да прекосява стаята. Фаусто положи глава на масата, за да отдъхне малко. Момичетата възобновиха играта на карти, използувайки гърба му за маса. Днубиетна награби Тифкира за раменете и подхвана многословно изобличение по негов адрес, отбелязвайки препинателните знаци с яростно разтърсване, което предизвикваше циклични подрусвания на угоеното туловище на спекуланта.

Отгоре прозвуча отбой. Скоро зад вратата се чу шум. Днубиетна я отвори и в стаята връхлетяха хората от артилерийския разчет, мръсни, уморени и търсещи вино. Фаусто се пробуди, скочи на крака, разпръсквайки около себе си дъжд от купи и пики, и отдаде чест.

— Да вървим навън, навън! — извика Днубиетна. Изоставил мечтите за грандиозен винен склад, Тифкира се свлече на пода, допълзя до стената и, вече облегнат в седнало положение, затвори очи. — Трябва да закараме Мистрал на работа.

— Проклинам те, презрений! — изкрещя Фаусто, отдаде наново чест и падна ничком.

С неудържим кикот, много олюляване и залитане, Днубиетна и едно от момичетата изправиха на крака Фаусто. Явно той бе решил да отведе Фаусто пешком до Та Кали (обикновено за тази цел хващаха на автостоп някой камион), където последният да изтрезнее. Щом излязоха на притъмняващата улица, сирените отново завиха. Войниците от зенитния разчет, с чаши в ръце, трополейки по стълбището изскочиха навън и се сблъскаха с тях. Ядосаният Днубиетна внезапно се измъкна изпод ръката на Фаусто и заби юмрук в корема на най-близкия до него артилерист. Започна бой. Над Голямото Пристанище вече падаха бомби. Експлозиите приближаваха бавно и неотвратимо, като тежките стъпки на приказен гигант-людоед. Фаусто лежеше на земята, без никакво желание да помогне на своя приятел, който бе подложен на яростна атака от числено превъзхождащите го сили на противника. В края на краищата артилеристите оставиха на мира Днубиетна и хукнаха към зенитната установка. Не много високо над тях, хванат от лъчите на прожекторите, иззад облаците изскочи един МЕ-109 и стремително полетя надолу. Последваха оранжевите пунктири на трасиращите куршуми. „Свалете го, кучият му син!“ изкрещя някой от зенитния разчет. Противовъздушните оръдия откриха огън. Фаусто наблюдаваше с вял интерес ставащото наоколо. Осветявани от експлозиите и отразените прожекторни лъчи, силуетите на артилеристите се появяваха за миг през неравномерни интервали и изчезваха във вечерната тъмнина. В моментното просветление настъпило след една експлозия, Фаусто зърна аления отблясък от виното на Тифкира в чаша поднесена към устните на подавача на снаряди — червеното бавно се стопи в мрака. Някъде над Пристанището зенитен снаряд настигна „Месершмита“, горивните му резервоари се възпламениха и разцъфнаха в огромно жълто цвете и той започна да пада бавно, като въздушен балон. Проточилият се след него черен шлейф от дим се провираше на талази сред лъчите на прожекторите, които за миг спряха в пресечната точка, преди да продължат по други дела.