V. [bg]

В отговор ноктите ми се впиха в Елена и ние се сдвоихме, симетрично и споделяйки болката, може бе единственото общо нещо в нас двамата. Лицето й започна да се разкривява, отчасти от усилието, необходимо, за да ми причини болка, и отчасти за да понесе болката, която аз й причинявах. Болката нарастваше, палмите и рожковите побесняха, ирисите на Елена се извъртяха към небето.

— Missierna li-inti fis-smewwiet, jitqaddes ismek…335 — Тя се молеше. Уединена в себе си. Елена бе достигнала някакъв предел и сега отстъпваше, връщаше се назад към това, в което бе най-уверена. Бомбардировките, смъртта на майка й, ежедневните манипулации с трупове не бяха успели да я сломят. За целта бе оказало достатъчно съчетанието от парк, детска обсада, развълнувани дървета и настъпваща нощ.

— Елена.

Погледът й се върна при мен.

— Обичам те, — пристъпвайки по тревата, — обичам те, Фаусто.

Болка, носталгия и желание се смесваха в очите й: поне така изглеждаше. Но можех ли да бъда сигурен, със същата утешителна определеност, с която знам, че слънцето изстива, руините на Хагияр Ким постепенно се превръщат в прах, както и ние самите, както и моята малка „хилман минкс“336, оставена още през 1939 година поради напреднала възраст в гараж и сега разпадаща се тихо под тонове отпадъци. Как бих могъл да правя изводи? Единственото оправдание с едва доловими зачатъци на правдоподобност, и то по аналогия, бе, че нервите й, които реагираха на убожданията от ноктите ми, бяха същите като моите, че нейната болка беше и моя и в по-широк смисъл болка на неспокойно потрепващите около нас листа.