V. [bg]

При такова положение на нещата, за децата отпадаше необходимостта да сравняват Лошия Пастор с губернатора Доби, с архиепископ Гонзи341 или с отец Аваланш. Лошият Пастор бе вездесъщ като нощта и, за да продължават своите наблюдения, децата трябваше да бъдат поне толкова подвижни, колкото и него. Това не бе някакво организирано начинание. Ангелите-регистратори не записваха абсолютно нищо. По-скоро би могло да бъде определено като „колективна възприемчивост“. Те просто наблюдаваха пасивно. Виждахме ги при залез-слънце — изправени като часовои на върха на купчина отломки, надничащи иззад ъглите, клекнали по стълбищата, или прегърнати през раменете по двойки да прекосяват тичешком някое празно място, очевидно без определена посока. Ала винаги наоколо в пределите на зрителното им поле се мяркаше едно черно расо или сянка по-тъмна от останалите.

Какво определяше мястото на този пастор в зоната, наречена Отвън, какво правеше от него радиус и го приравняваше с коженокрилия Луцифер, Хитлер, Мусолини? Според мен, само отчасти това, което ни кара да подозираме наличието на вълчи манталитет в кучето, а в съюзника да виждаме предател. Тези деца не бяха особено склонни да приемат желаното за действително. Свещениците трябваше да бъдат почитани като майките: но вижте Италия, вижте небето. Предателство и лицемерие има навсякъде. Защо да не съществуват те дори между свещенослужителите? В близкото минало небето бе нашият най-верен и надежден приятел: ефир или плазма за слънцето. Сега правителството опитва да експлоатира слънцето с цел развитие на туризма, но преди, по времето на Фаусто І, то беше зоркото Божие око, а небето — неговият ясен лик. От 3-ти септември 1939 година насам по лика бяха избили циреи, белези и чумни петна: „месершмити“. Божието лице бе заболяло, очите бяха почнали да блуждаят, да се затварят (да намигат, както обяви войнстващият атеист Днубиетна). Но предаността на хората е дотолкова непоколебима и силата на Църквата е тъй надеждна, че измяната не се тълкуваше като Божие предателство, а по-скоро като своего рода небесно отстъпничество — шарлатания на кожата, която бе в състояние да приютява всякакви бацили и микроби и по този начин да се обърне против своя божествен стопанин.

Децата, в качеството си на поети във вакуум, — притежаващи афинитет към и дарба за метафорите, — без никакви усилия можеха да предават подобни инфекции на когото и да е от Божиите представители, свещениците. Обаче това не касаеше всички духовници, а само един определен, без своя енория, чужденец (Слиема е почти като друга страна), но вече притежаващ достатъчно лоша репутация, за да се превърне в подходящ обект на техния скептицизъм.