V. [bg]

Предобедът бе отдаден на морето, а следобедът на града. Бедният порутен град. Килнат към залива Марсамушето; каменните основи — без покриви, без стени, без прозорци — изобщо не можеха да се скрият от слънцето, отхвърлящо техните сенки към морето и нагоре по склоновете на хълма. Децата сякаш ни следваха по петите. Чувахме ги зад разрушените стени, или само шумоленето на босите им крака и ветреца в проходите след техния лудешки бяг. От време на време те подканваха някого от съседната улица. Името неясно, защото вятърът от пристанището го заглушаваше. Слънцето бавно пълзеше надолу, доближаваше още повече застаналия на пътя му облак.

Твоето име ли викаха, Фаусто? Или Елена? Сред тях ли бе нашето момиче или тичаше самостоятелно по нечии следи? Ние вървяхме безцелно из мрежата на улиците, по следите на собствените ни крачки, замаяни, в ритъма на фуга от безпаметност — фуга на любовта или спомена или някакво отвлечено, винаги настъпващо постфактум чувство, което онзи следобед нямаше нищо общо със свойствата на светлината или с натиска на петте пръста върху ръката ми, пробуждащ моите пет сетива, а и не само тях…

„Печален“ е глупава дума. Светлината не е печална или поне не би трябвало да бъде такава. Обхванати от страха да погледнем назад към нашите сенки, — да не би те да се откъснат от нас и приплъзнат в канавката или да потънат в някоя земна пукнатина, — ние обикаляхме из Валета в късния следобед, сякаш търсехме нещо определено.

Най-сетне, привечер, стигнахме до малък парк в самото сърце на града. В единия му край поскърцваше от вятъра стар павилион за оркестър, чийто покрив се държеше по някакво чудо на двоица вертикални подпори. Цялата конструкция бе огъната и провиснала, а наредените по продължение на корниза гнезда бяха изоставени, с изключение на едно — оттам, вторачена Бог знае накъде, стърчеше главата на птица, която нашето приближаване изобщо не обезпокои. Тя изглеждаше като препарирана.

Чак там се пробудихме, там децата започнаха да ни обкръжават. Нима тази игра на котка и мишка бе продължила целия ден? Заедно с живите птици ли бе отлетяла цялата останала музика или едва сега щеше да прозвучи началото на валса, който току-що бяхме сънували? Ние стояхме сред треските и стърготините от едно нещастно отрязано дърво. Срещу павилиона ни очакваха храстите азалея, но вятърът духаше в обратна посока — от бъдещето — и отнасяше всичкия аромат назад към неговото минало. Надвисналите отгоре високи палми с притворна загриженост хвърляха лентовидни сенки.

Захладня. После слънцето се срещна със своя облак, и други, изобщо незабелязани от нас досега облаци като че ли полетяха радиално от всички страни към слънцето-облак. Сякаш днес ветровете духаха едновременно от всичките трийсет и два румба на компаса, за да се съберат в центъра, да предизвикат там гигантски смерч и той да изхвърли нагоре като жертвоприношение огненото валмо, което да запали подпорите на Рая. Лентовидните сенки изчезнаха, светлина и сянка се сляха в необхватно отровнозелено пространство. Огненото кълбо продължаваше да пълзи надолу по склона на хълма. Листата на всички дървета започнаха да се търкат едно в друго, като краката на скакалци. Почти музика.