V. [bg]

Повечето време майка ти и Фаусто бяха далеч от теб: медицинска сестра и сапьор. Ти бе захвърлена някъде между двата полюса на нашето подземно общество: старците, за които почти нямаше разлика между внезапно нещастие и постепенна злочестина, и подобните на теб младежи, несъзнателно създаващи един отделен абстрактен свят, първообраз на вече остарелия свят, който Фаусто ІІІ щеше да наследи. Неутрализираха ли се тези две сили, оставяйки те на самотното възвишение между два свята? Успяваш ли все още да гледаш и в двете посоки, дете мое? Ако е така, значи всеки би завидял на твоето положение: ти продължаваш да бъдеш същото четиригодишно момиче-воин с надеждно укрито минало. Настоящият Фаусто може да гледа само назад към отделни периоди от своята биография. Никаква последователност. Никаква логика. „Историята — бе написал Днубиетна, — представлява стъпаловидна функция.“332

Не хранеше ли твърде големи надежди Фаусто: не беше ли общността имитация от край до край, предназначена да компенсира някакъв негов провал като баща и съпруг? Според мирновременните стандарти той напълно определено се бе провалил. Нормалният предвоенен сценарий би трябвало да включва бавно и постепенно култивиране на любов към Елена и Паола, докато преждевременно изстреляният в орбитата на брака и бащинството младеж се научи да поема върху своите плещи бремето, каквато е съдбата на всеки мъж в този свят на възрастните.

Но Обсадата създаваше по-различни тегоби и невъзможност да бъде определено кой свят е по-реален — детският или този на родителите. Колкото и да бяха мръсни, шумни и недодялани, малтийските деца изпълняваха определена поетична функция. Забавлението Кралски ВВС бе само една измислена от тях метафора, предназначена да забулва съществуващия свят. В чия полза? Възрастните ходеха на работа, старците не проявяваха абсолютно никаква заинтересованост, а самите деца живееха „изцяло“ в своята тайна. Навярно играеха поради липса на нещо по-добро: докато мускулите им укрепнат и мозъците им се развият до такава степен, че да могат да поемат част от работата сред руините, в които се превръщаше техния остров. Това бе изчакване: поезия във вакуум.

Паола, дете мое, дете на Елена, но преди всичко чедо на Малта, ти беше едно от тях. Тези дечурлига бяха наясно какво става около тях, знаеха, че бомбите убиват. Но какво представлява човекът, все пак? Той не е по-различен от обелиска, статуята или църквата. Само едно нещо е от значение: винаги печели бомбата. Тяхната представа за смъртта бе нечовешка. А по-удовлетворителни или, по-точно казано, по-приемливи ли бяха нашите зрели възприятия за смъртта, тъй безнадеждно преплетени с любовта, обществените ритуали и метафизиката? Разбира се, децата проявяваха повече здравомислие.