Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Чувствайки, че животното слабее, той пъхна пистолетите в кобурите от страх да не гръмнат при падането и да не остане без оръжие. Като ставаше, той отново извади оръжието и тръгна към мястото, където при светлината на изстрелите бе видял Дьо Вард. Дьо Гиш веднага разгада тактиката на противника си, която се оказа съвсем проста. Вместо да тръгне срещу Дьо Гиш или да остане на място да го чака, Дьо Вард беше направил петнадесет крачки в кръг, държейки се през цялото време в сянка, и когато противникът му се появи в средата на поляната, той добре се прицели и стреля, при което отмереният галоп на коня по-скоро му помогна, отколкото попречи.
Ние вече знаем, че въпреки тъмнината първият куршум прелетя само на един пръст от главата на Дьо Гиш. Дьо Вард беше толкова уверен в успеха, та му се бе сторило, че е паднал. Той много се учуди, когато забеляза, че конникът както преди стои върху седлото. Тогава побърза да стреля втори път, но ръката му трепна и той уби коня. Този пропуск би му помогнал, ако Дьо Гиш останеше да лежи на тревата притиснат от коня. Преди графът да се освободи, Дьо Вард щеше да успее да зареди пистолета си.
Но Дьо Гиш скочи на крака, имаше на разположение още три изстрела. Той моментално оцени положението. Трябваше да изпревари Дьо Вард. Той се затича, за да може да се приближи до противника си, преди той да е заредил пистолета.
Дьо Вард видя, че графът лети към него като ураган. Куршумът влизаше трудно въпреки натиска на шомпола. Да заредиш лошо, значи да загубиш време, или по-точно — да загубиш живота си. Той пришпори коня си и го изправи на задните крака. Дьо Гиш се обърна и в момента, когато конят се спускаше, екна изстрел, който свали шапката на Дьо Вард. Той разбра, че има на свое разположение няколко секунди и се възползва от тях, за да зареди пистолета си.
След като видя, че противникът му остава на седлото, Дьо Гиш хвърли първия пистолет, който вече беше ненужен, и тръгна към Дьо Вард, вдигнал втория. Още не беше направил и три крачки, когато Дьо Вард се прицели в него и стреля. В отговор се чу гневен вопъл, ръката на графа увисна като камшик. Пистолетът му падна на земята. Дьо Вард видя как Дьо Гиш се наклони, хвана пистолета с лявата ръка и направи крачка напред. Моментът беше съдбоносен.
„Свършен съм — прошепна Дьо Вард, — той е само ранен!“
В мига, в който Дьо Гиш се прицелваше, изведнъж тялото му отслабна. Той тежко въздъхна и падна до краката на коня на Дьо Вард.
„Всичко свърши!“ — прошепна последният.
Дръпна поводите и конят му прескочи безжизненото тяло и се понесе към замъка.
Пристигнал там, Дьо Вард повече от четвърт час обмисля положението. Той толкова бързо напусна бойното поле, че дори не разбра дали действително Дьо Гиш е мъртъв. Във възбудения му ум възникнаха две предположения: Дьо Гиш или е мъртъв, или е само ранен.
„Ако е убит, трябва ли да го оставя на вълците? Това ще бъде безсмислена жестокост, тъй като, мъртъв, Дьо Гиш не може да разгласи тайната за дуела. Ако не е убит и не му окажа помощ, ще се прочуя като дивак, неспособен на великодушие!“
Този последен довод взе връх. Дьо Вард попита къде е Маникан. Събуди го и му разказа за дуела. Маникан каза само две думи:
— Да вървим!
По пътя въображението на Маникан се развихри и като слушаше подробностите, ставаше все по-мрачен.
— Значи — каза той, когато Дьо Вард замълча, — вие считате, че той е мъртъв?
— Уви, да!
— Вие се бихте без свидетели, така ли?
— Такова беше желанието.
— Странно! Толкова малко подхожда на господин Дьо Гиш.
— Надявам се, че не се съмнявате в моите думи!
— Хм, хм…
— Значи се съмнявате?
— Малко… но съмненията ще се увеличат, ако видя, че бедният ми приятел е мъртъв.
— Господин Маникан!
— Господин Дьо Вард!
— Струва ми се, че вие ме оскърбявате.
— Мислете каквото искате. Какво да правя, като никога не са ми харесвали хора, които идват и казват: „Аз убих този и този, това е голямо нещастие, но го убих честно.“
— Тихо, пристигнахме!
Действително пред тях се показа поляната, където на откритото се чернееше като неподвижна маса убитият кон. Вдясно от него лежеше по гръб в тревата клетият граф, облят в кръв. Той си беше на предишното място и по всяка вероятност не беше направил през това време нито едно движение.
Маникан падна на колене, повдигна графа и видя, че е хладен. Отново го пусна. Започна да търси наоколо и намери пистолета на Дьо Гиш.