Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Уви! — каза той и се изправи бледен като привидение с пистолета в ръка. — Уви, не сте сбъркали, той действително е мъртъв!
— Мъртъв? — повтори Дьо Вард.
— Да, и пистолетът му е зареден.
— Нали ви казах, че стрелях в него в движение, когато той се прицелваше в мен.
— Уверен ли сте, че сте се били с него на дуел, господи Дьо Вард? Признавам си, много се опасявам дали тук няма обикновено убийство. Не, не, изслушайте ме! Вие сте стреляли три пъти, а неговият пистолет е зареден! Вие сте убили коня му и него самия, а той, Дьо Гиш, един от най-добрите стрелци на Франция, не е улучил нито вас, нито вашия кон! Наистина, господин Дьо Вард, вие ме доведохте тук за свое нещастие. Пролятата от вас кръв ме удари в главата и аз съм като пиян, но кълна се в честта си, след като имам тази възможност, аз ще ви пръсна черепа, господин Дьо Вард, помолете се за душата си.
— Господин, Дьо Маникан, вие се шегувате!
— Напротив, говоря съвършено сериозно.
— Ще ме убиете?
— Без всякакви угризения на съвестта, поне в настоящата минута.
— Вие благородник ли сте?
— Бях паж, значи съм благородник.
— Дайте ми тогава възможност да се защитавам.
— За да постъпите и с мен така, както с бедния Дьо Гиш?
Маникан извади пистолета си, смръщи вежди и го насочи към гърдите на Дьо Вард. Дьо Вард дори не се опита да бяга. Толкова беше изненадан. Изведнъж сред възцарилата се тишина, която на Дьо Вард се стори цяла вечност, се чу стон.
— Чувате ли — извика Дьо Вард, — той е жив, жив! На помощ, господин Дьо Гиш! Искат да ме убият!
Маникан отстъпи назад и видя, че графът с мъка се е изправил, подпирайки се на ръка. Маникан хвърли пистолета и с радостен възглас се хвърли към приятеля си. Дьо Вард избърса студената пот от челото си.
— Навреме се свести! — прошепна той.
— Какво става с вас? — попита Маникан ранения. — Къде сте ударен?
Дьо Гиш му показа осакатените пръсти и окървавената гръд.
— Графе! — извика Дьо Вард. — Обвиняват ме в убийство. Умолявам ви, бъдете ми свидетел, че се бих честно.
— Това е истина — каза раненият. — Господин Дьо Вард се би честно и който отрича това, ще стане мой враг.
— Първо ми помогнете, господине, да занесем клетия човек в къщи — помоли Маникан, — после ще ви дам каквото искате удовлетворение. Да превържем раните на графа с нашите носни кърпи, след което да изстреляме двата останали куршума.
— Благодаря ви — каза Дьо Вард. — За един час два пъти гледах смъртта в лицето, тя е много грозна и аз предпочитам да получа от вас извинение.
Графът заяви, че се чувства достатъчно силен, за да върви сам. Куршумът беше размазал безименния пръст и кутрето, после се беше плъзнал покрай ребрата, но не бе проникнал в гърдите. Така че Дьо Гиш беше загубил съзнание по-скоро от болката, отколкото от самата рана.
Маникан го крепеше от едната страна, а Дьо Вард от другата. Така го отведоха във Фонтенбло при същия лекар, когото извикаха при умиращия францисканец.
Глава четиринадесета
КРАЛСКАТА ВЕЧЕРЯ
В същото време кралят беше на масата, малкото поканени заеха места около него, когато той както обикновено с жест ги покани да седнат. Макар че по това време етикетът не беше установен окончателно, френският двор беше напълно скъсал с традицията на простотата и патриархалната приветливост, които можеха все още да се наблюдават при Анри IV. Подозрителността на Людовик XIII малко по малко ги бе изместила и ги бе заменила с външна пищност, маскираща нищожната личност на този крал. Людовик XIV седеше на отделна маса, която като председателска катедра се извисяваше над съседните маси. Трябва да добавим, че тази маса беше по-голяма от останалите. Освен това тя беше цялата отрупана с множество разнообразни ястия: риба, дивеч, месо, плодове, зеленчуци и сладкиши.
Младият и силен крал, страстен ловец, голям любител на различните физически упражнения, освен всичко имаше и гореща кръв като всички Бурбони, а известно е, че от това храносмилането се ускорява и апетитът се възбужда отново. Людовик XIV беше страшен сътрапезник. Той обичаше да критикува своите готвачи, но когато успееха да му угодят, неговите похвали нямаха граници. Отначало кралят изсърбваше няколко супи — или ги слагаше на едно място, или пък ги пробваше поотделно, помагайки си с чаша старо вино.
Той ядеше бързо и лакомо.
Портос чакаше сигнала от Д’Артанян, но поглеждайки към краля, полугласно каза на мускетаря.
— Струва ми се, че можем да започваме. Негово величество дава добър пример. Погледнете.