Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Лизи само кимна. Не знаеше дали ще успее да отговори, без да се разплаче.
— Кога? След последния път, когато го видях в Южняка ли? Мястото, което Скот наричаше Буйна луна ли?
Лизи не си даде труда да я поправи, само отвърна:
— Разговаря с лекар на име Хю Олбърнес. След, като прегледа картона ти, Олбърнес се съгласи, че положението ти не е розово и когато ти превъртя последния път, докторът те освидетелства и прие в „Грийнлон“. Нищо ли не си спомняш? Нищичко?
— Не.
Лизи взе телефона и погледна номера върху запотеното стъкло.
— Идея си нямам какво да му кажа, Манда.
— Какво щеше да му каже Скот, Малката?
Отново „Малката“. Внезапно рукна поредният порой — същински потоп, който не трая повече от двайсет секунди — и докато дъждът барабанеше по колата, Лизи откри, че си мисли за всички обиколки на мъжа си (Скот ги наричаше „двуколки“), на които го бе придружавала. С изключение на пътуването до Нешвил през 1988 на Лизи й се струваше, че си е изкарвала чудесно. И защо не? Той казваше на хората онова, което искаха да чуят, а нейната работа беше да се усмихва и да ръкопляска, където трябва. О, да, понякога се налагаше да изрича „благодаря“, когато Скот й изказваше признателност. Понякога той получаваше разни предмети — сувенири, подаръчета за спомен — и нейна задача беше да ги прибира. Понякога хората правеха снимки и понякога това бяха хора като Тони Едингтън — Тоней, чиято работа беше да отразят събитието. Понякога я споменаваха, понякога — не, понякога изписваха името й правилно, понякога — не, а веднъж фигурираше като „приятелката на Скот Ландън“. Чудесно, това я устройваше, защото не беше придирчива, биваше я да мълчи, но не беше като момиченцето от разказа на Саки, моментните импровизации определено не й бяха специалитет, и…
— Слушай, Аманда, ако ми предлагаш да викам духа на Скот, не си познала; тук наистина съм в небрано лозе. Защо просто не се обадиш на доктор Олбърнес да му кажеш, че си добре? — Лизи се опита да й връчи телефона.
Аманда вдигна пред гърдите си обезобразените си ръце в знак на отказ.
— Каквото и да кажа, то няма да го убеди. Аз съм луда. Ти, от друга страна, не само си нормална, ти си вдовицата на известен писател. Тъй че не се май, Лизи. Разкарай доктор Олбърнес от пътя ни. Веднага!
9.
Лизи набра номера и онова, което последва, приличаше почти прекалено много на разговора от онзи муден скучен четвъртък — деня, в който започна да следи спирките на бумата. Отново вдигна Касандра и отново, след като я помолиха да почака, в слушалката зазвуча същата приспивна музика, само че този път Касандра беше едновременно развълнувана и облекчена да я чуе, и каза, че ще я свърже с доктор Олбърнес в дома му.
— Не затваряйте — нареди, после гласът й бе заменен от нещо, което би могло да е стар дискохит на Дона Самър, преди да претърпи музикална лоботомия. „Не затваряйте“ прозвуча зловещо, но фактът, че Хю Олбърнес си беше вкъщи… обнадеждаваше, нали? Беше светлина в тунела, нали?
„Наясно си, че той можеше да позвъни на ченгетата както от къщи, така и от кабинета. Същото можеше да направи и дежурният лекар в «Грийнлон». И какво ще му кажеш, като се обади? Какво, по дяволите, ще му кажеш?“
Какво щеше да му каже Скот?
Скот щеше да му каже, че реалността е Ралф.
И без съмнение това беше истина.
Лизи се поусмихна на тази мисъл и на появилия се спомен: Скот крачеше в една хотелска стая в… Линкълн? Линкълн, Небраска? По-скоро в Омаха, защото стаята беше хубава, може би дори беше част от апартамент. Той четеше вестник, когато под вратата пъхнаха факс за него. Редакторът му Карсън Форей настояваше за промени в третата чернова на новия му роман. Лизи не си спомняше за кой роман ставаше дума, само че е от последните му произведения, които Скот понякога наричаше „тръпнещите любовни истории на Ландън“. Според Карсън, който беше редактор на Скот от „мъртвия век на другарството“, както би се изразил Денди, случайната среща между двама от героите, които от двайсет години не са се виждали, беше изсмукала от пръстите: „Сюжетът ти се клати яко, момчето ми.“
— Тебе ще те изклатя яко, момчето ми — беше изръмжал яростно Скот, хващайки се за чатала (Онази чаровна непослушна къдрица не беше ли паднала върху челото му точно тогава? Разбира се, че беше.) Преди Лизи да продума, той сграбчи вестника, почти го скъса, докато търсеше последната страница, и й показа статия от рубриката „Този чуден свят“, озаглавена „Куче се връща при стопаните си след тригодишно отсъствие.“ В нея се разказваше за едно коли на име Ралф, което се изгубило, докато стопаните му били на почивка в Порт Шарлот, Флорида. Три години по-късно Ралф изникнал пред семейната къща в Юджийн, Орегон. Бил изпосталял, лапите му били набити и нямал нашийник, но иначе бил добре. Минал по алеята, седнал на верандата и залаял.