Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Какъв късмет, че ви хващам навреме, момичета! Вече не съм в „Грийнлон“. С Лизи се намираме в болницата „Акадия“ в Дери…, да, в Дери. Да, съгласна съм, наистина чудо. Знам само, че Лизи ме повика и аз се събудих. Последният ми спомен отпреди това е как вие, момичета, ме карате в болница „Стивънс“. После… в просъница чух как Лизи ме вика. Усещането беше като да се събудиш от дълбока дрямка… и докторите от „Грийнлон“ ме изпратиха тук за изследвания, които сигурно ще струват майка си и баща си…
Тя замълча, изслуша сестра си и отново заговори:
— Да, скъпа, искам да кажа „здрасти“ на Канти, сигурна съм, че и Лизи иска, но трябва вече да влизаме, а телефонът няма обхват в клиниката. Ще дойдете, нали? Сигурна съм, че ще бъдете в Дери в седем, най-късно в осем…
В този момент небето отново се продъни и пороят надмина предишния. Купето се изпълни с глухо барабанене. За пръв път Аманда не знаеше какво да прави. Широко отворените й очи бяха пълни с паника. Посочи с пръст мястото, откъдето трополенето се чуваше най-силно, и безгласно произнесе: „Пита какъв е този шум.“
Лизи не се колеба. Изтръгна телефона от ръцете й и го приближи до ухото си. Връзката беше съвършена въпреки бурята (или заради нея, кой знае). Чуваше не само обърканите, радостни възгласи на сестрите си, но и съобщенията за полети, отложени поради лошото време.
— Дарла, Лизи е. Аманда е на себе си! Напълно на себе си! Не е ли прекрасно?
— Лизи, не мога да повярвам!
— Око да види, ръка да пипне — каза Лизи. — Домъкни си задника в Акадия, Дери, и се увери сама.
— Ама какъв е този шум? Все едно сте под душа!
— В отсрещната зала се провежда хидротерапия. — Лизи изтърси първото, което й хрумна. „И милион години няма да стигнат да се обясним после.“ — Шумът е силен, защото са оставили вратата отворена.
За момент се чуваше само плющенето на поройния дъжд.
— Ако Аманда наистина е добре, може би с Канти все пак ще отидем на ресторант. Прегладнели сме, а пътят до Дери е дълъг.
За момент Лизи побесня, после й се дощя да се зашлеви. Колкото по-далеч бяха сестрите й, толкова по-добре, нали? Все пак от заядливия тон на Дарла й се догади. Сигурно това също беше част от връзката „сестри“.
— Ами да, защо не? — отвърна и вдигна палец. Аманда се усмихна и кимна. — Няма къде да избягаме.
„Освен може би в Бумна луна, за да се освободим от трупа на един лунатик. Ако извадим късмет, разбира се. Ако обстоятелствата се стекат в наша полза.“
— Можеш ли да ми дадеш пак Манда? — Дарла отново говореше плачливо, все едно не беше видяла ужасното състояние на Аманда и подозираше, че сестра й разиграва театър. — Канти иска да говори с нея.
— Естествено. — Лизи подаде телефона на Аманда и безгласно произнесе „Кантата“.
Аманда неколкократно увери Канти, че е добре и че да, това е истинско чудо, и не, въобще няма нищо против с Дарла да обядват в Сноу Скуол, и не, определено не било нужно да се отбиват в Касъл Вю, за да й донесат нещо от къщи. Лизи се била погрижила за всичко.
Към края на разговора дъждът спря изведнъж, сякаш Господ завъртя кранчето на небесния си душ. Лизи беше завладяна от необичайна идея: точно така валеше в Бумна луна, кратко и проливно.
„Напуснах я, но не съм далеч от там“ — помисли си и осъзна, че устата й пази непокътнат онзи сладък вкус.
Щом Аманда каза на Кантата, че я обича и приключи разговора, чуден лъч влажна юнска светлина проби облаците и в небето се появи още една дъга, която засия над Касъл Лейк. „Като обещание — помисли см Лизи, — на което искаш да повярваш, но не смееш.“
8.
Монотонният глас на Аманда откъсна Лизи от съзерцанието й на дъгата. Сестра й се беше обадила на „Справки“ за номера на „Грийнлон“ и сега го записваше в долния край на изпотеното предно стъкло.
— Ще остане и след като стъклото изсъхне — укори я Лизи. — Ще трябва да го чистя с препарат. Защо не поиска химикалка, имам в жабката.
— Защото страдам от кататония — отговори Аманда, подавайки й телефона. Лизи само го погледна.
— И на кого трябва да се обадя?
— Не се прави, че не знаеш.
— Аманда…
— Ти трябва да го направиш, Лизи. Нямам понятие с кого да говоря или как си ме вкарала там. — За момент Аманда замълча и заопипва крачолите на пижамата. Небето отново се беше прихлупило и беше мрачно. Дъгата отпреди малко би могла да е сън. — Всъщност имам — най-сетне каза тя. — Не си била ти, а Скот. Той го е уредил. Запазил ми е място.