Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Какво мислиш, че ще каже мосю Карсън Форей, ако реша да опиша това в книга? — попита я Скот и отметна от челото си кичура (който незабавно падна обратно, разбира се). — Мислиш ли, че ще ми прати факс: „Сюжетът ти се клати яко, момчето ми“?
Развеселена от засегнатото му честолюбие и абсурдно затрогната от мисълта за Ралф, който се завръща след толкова много време (и един Господ знае какви приключения), Лизи се съгласи, че е доста вероятно.
Скот дръпна вестника от ръцете й, изгледа яростно снимката на Ралф — същински юнак с нов нашийник, и го захвърли.
— Едно ще ти кажа, Лизи. Ние, романистите, сме в много неизгодна позиция. Реалността е Ралф, който се е завърнал най-неочаквано след три години и никой не знае как. Но един романист не може да опише това, защото сюжетът се клати яко, момчето ми!
Доколкото Лизи си спомняше, след като произнесе тази филипика, Скот седна и пренаписа въпросните страници.
Музиката в слушалката спря.
— Госпожо Ландън, чуваме ли се? — попита Касандра.
— Чуваме се — отвърна Лизи в значително по-спокойно състояние на духа. Скот беше прав. Реалността беше пияница, който си купува лотариен билет и печели приблизително седемдесет милиона долара, после ги разделя с любимата си барманка. Момиченце, което се измъква живо от кладенец в Тексас, след като е било заклещено вътре шест дни. Колежанин в Канкун, който пада от петия етаж и се отървава със счупена китка. Реалността беше Ралф.
— Сега ще ви свържа — каза Касандра.
Чу се двойно изщракване и гласът на Хю Олбърнес — много разтревожен, но не и паникьосан. Хю Албърнес прозвуча в слушалката:
— Госпожо Ландън? Къде сте?
— На път към дома на сестра ми. След двайсет минути сме там.
— Аманда е с вас?
— Да. — Лизи беше решила да отговаря на въпросите му, но нищо повече. Донякъде й беше интересно да ги чуе.
— Госпожо Ландън…
— Лизи.
— Лизи, причинихте сериозно безпокойство на много хора в „Грийнлон“, особено на доктор Стайн, дежурния лекар, на сестра Върнел, която отговаря за крилото „Окли“, и на Джош Фелън, който ръководи нашия малък, но обикновено доста експедитивен охранителен отряд.
Лизи реши, че това е едновременно въпрос: „Какво направихте“ и обвинение: „Днес изкарахте ангелите на някои хора!“ — и прецени, че е по-добре да отговори на второто. Кратко. Твърде лесно беше да се оплете в собствените си измишльотини.
— Ами да, много съжалявам, че стана така. Честно. Обаче Аманда настояваше да си тръгнем и да не се обадим на никого в „Грийнлон“, докато не сме се отдалечили достатъчно. При така създалите се обстоятелства реших, че е по-добре да не вървя срещу течението. Такава беше моментната ми преценка.
Аманда енергично размахваше палци пред лицето й, но Лизи не й обръщаше внимание. С Олбърнес не биваше да си позволи и миг разсеяност. Той може и да беше почитател на съпруга й, но Лизи не се и съмняваше, че отлично умее да измъква от хората информация, която те не желаят да споделят.
Олбърнес обаче беше развълнуван.
— Госпожо Ландън… Лизи… сестра ви контактна ли е? Адекватна и контактна?
— Око да види, ръка да пипне. Уверете се сам — каза Лизи и подаде телефона на Аманда, която се притесни, но го пое.
— Внимавай — безгласно изрече Лизи.
10.
— Ало, доктор Олбърнес? — Аманда произнесе думите бавно, но отчетливо. — Да, с нея говорите. — Аманда Дебушър, не грешите. — Бащиното ми име е Жоржет.
— Юли 1946, което значи, че все още не съм на шейсет години. — Имам една дъщеря, казва се Интермецо. Галено — Меци. — Заслуша се и отново заговори: — Джордж Буш… Убедена съм, че този човек страда от комплекс за божественост и е опасен поне колкото Бин Ладен.
— Тя тръсна глава: — Наистина… сега не мога да говоря за това, доктор Олбърнес. Давам ви Лизи. — Подаде телефона на сестра си, търсейки с поглед знак, че се е справила добре… или поне задоволително. Лизи й кимна енергично и Аманда се строполи на седалката като човек, който току-що е участвал в надбягване.
— … чувате ли ме? — пращеше клетъчният, когато Лизи го поднесе към ухото си.
— Доктор Олбърнес, пак е Лизи.
— Лизи, какво се случи?
— Ще карам накратко, доктор…
— Хю. Дай да си говорим на „ти“.
Досега Лизи седеше изправена като стрела зад волана. Сега си позволи да се облегне на удобната кожена седалка. Беше я помолил да го нарича Хю, значи отново бяха дружки. Все още се налагаше да внимава, но най-вероятно всичко щеше да бъде наред.