Небесният огън

— Щом съм толкова нисък, можеш да си намериш някой друг.

— Не си твърде нисък за моя вкус — изсмя се тя и разроши косата му. Беше по-дълга от нейната. — И си хубавичък. Отпусни се. Няма никаква полза, ако си напрегнат.

Той изпръхтя и отново затвори очи. Хубавичък бил. О, Светлина! И нисък? Само една айилка можеше да го нарече нисък. Във всяка друга страна, в която беше ходил, той беше по-висок от повечето мъже, макар и не много. Добре си спомняше времена, в които си беше направо висок. По-висок от Ранд, когато бе тръгнал в поход срещу Артур Ястребовото крило. И с една педя по-нисък, когато се сражаваше редом с Мецин срещу елгарите. За тези неща беше говорил с Лан, като твърдеше, че е подслушал тези имена случайно; Стражникът му обясни, че Мецин е бил крал на Ехарон, една от Десетте държави — това Мат вече го знаеше — някъде петстотин години преди Тролокските войни. Лан се съмняваше, че дори и Кафявата Аджа могат да знаят повече — много познание било изгубено в Тролокските войни, и още повече през Стогодишната война. Това бяха най-ранните и най-късните спомени, посадени в черепа му. Нищо след Артур Пейендраг Танриал и нищо преди Мецин Ехаронски.

— Да не ти е студено? — попита невярващо Мелиндра. — Потръпна. — Тя слезе от него и той чу как слага още дървета в огъня; купчината клони беше достатъчна, за да гори цяла нощ. После отново се качи върху него, плесна го по задника и измърмори: — Хубави мускули.

— Ако продължаваш така — измрънка той, — ще си помисля, че искаш да ме опечеш на шиш за вечеря, като някой тролок. — Не че с Мелиндра му беше неприятно, стига да не му натякваше непрекъснато, че е по-висока от него, разбира се — но при това положение се чувстваше неловко.

— Никой няма да те пече на шиш, Матрим Каутон. — Пръстите й се заровиха здраво в плешките му. — Ето така. Отпусни се.

Той допускаше, че ще се ожени един ден, че ще уседне. Това го чакаше човек в края на краищата. Жена, къща, семейство. Вързан на едно място до края на живота си. „Не съм чувал досега на някоя жена да й харесва мъжът й да си пада по чашката и комара.“ А и си оставаше онова, дето му го казаха странните хора от другата страна на входа тер-ангреал. Че му било предопределено „да се ожени за Щерката на Деветте луни“. „Е, един мъж рано или късно трябва да се ожени.“ Но със сигурност не смяташе да си вземе за жена айилка. Искаше му се да танцува с колкото може повече жени, докато може.

— Ти не си създаден за шишове, а за велика чест, мисля — каза тихо Мелиндра.

— Няма да е зле. — Само че как щеше да си намери друга жена, която да мисли за него, не за Девите или нещо друго. А тази Мелиндра все едно че му беше окачила на врата табела, на която пише: „СОБСТВЕНОСТ НА МЕЛИНДРА ОТ ДЖУМАИ ШАЙДО“. Е, това последното едва ли щеше да го направи, не и тук. Макар че знаеше ли човек какво може да направи една айилка, особено Дева на копието? Жените мислеха по-различно от мъжете, а мисленето на айилките беше по-различно от това по целия свят.