Вратата на Абадон

— Замени ли повредената част?

— Да, но не съм сигурна дали няма и други. Възможно е да е саботирала цялата верига.

— Добре — рече Ашфорд. — Имаш половин час да приключиш с проверките.

— Това и правя, сър.

Ашфорд зачука с пръсти по таблото. Клариса би предпочела да върне отново предаването. Искаше да разбере какво ще каже Ана, дори и само по-бързо да минава времето.

На мостика не беше толкова горещо, колкото в барабана, но повяващият от климатиците хлад не действаше успокояващо. Клариса усещаше, че стомахът ѝ се е свил от глад, и предполагаше, че и другите се чувстват по същия начин. Намираха се на мостика на най-големия кораб, строен някога от човечеството, впримчени в безмерния мрак от непозната чуждоземна сила, ала все още трябваше да се подчиняват на нуждите на плътта и колективната им кръвна захар продължаваше да пада. Беше ѝ странно, че само преди два часа бяха застреляли пред очите ѝ невинна жена, а тя мислеше за стомаха си.

— Изключихте ли ония кучки? — попита ядно Ашфорд.

— Сър, групата току-що наближи колониалната административна служба — докладва Джойо. — Но срещат известна съпротива.

Ашфорд се усмихна.

— Имаме ли целеуказваща система? — попита той.

— Сър? — откликна един от охранителите.

— Включена ли е целеуказващата система на комуникационния лазер?

— Ами… да. Отговаря на командите.

— В такъв случай, докато хората ни почистват долу, да се заемем с прицелването, а?

— Да, сър.

Клариса се бе уловила за една дръжка на стената и наблюдаваше как капитанът и хората му координират действията си. Беше забравила колко е малък Пръстенът, сравнен с огромното пространство наоколо и с разстоянията, които бяха изминали дотук. Очевидно за унищожаването му щеше да е необходимо прецизно насочване. Точност, граничеща с хирургичната. Зад гърба ѝ откъм станцията на охранителната служба долетяха набиращи сила сигнали. Познати гласове, които пробудиха страховете ѝ. Тя се огледа. Никой не ѝ обръщаше внимание и Клариса се отдръпна назад.

Мониторът в охранителната станция все още показваше предаването. Лицето на Моника Стюарт бе пепелявосиво, устните ѝ бяха стиснати. Седнала до нея, Ана мачкаше притеснено пръсти. Някакъв мъж се бе настанил между тях върху подвижна носилка.

— … всичко, с което можем да помогнем — говореше той развълнувано в камерата.

— Благодаря ви, лейтенант Уилямс — рече Моника Стюарт. — Не ми се ще допълнително да нагнетявам обстановката, но току-що ме информираха, че пред студиото са се появили въоръжени мъже и изглежда, в момента сме подложени на атака. — Тя се изсмя нервно. Миг по-късно гласът на Ана дойде иззад кадър:

— Това е извънредно положение. Но предполагам, че нещо подобно се случва сега на всеки кораб. Намираме се в момент, в който трябва да направим своя избор като общество. Само че сме изплашени, скърбящи и травматизирани. Никой от нас не знае със сигурност какво трябва да се предприеме. И…