Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
Корин му отправи хладна усмивка. Може би проблемът с Ашфорд скоро щеше да бъде решен от само себе си.
— Защо аз трябва да го правя? — попита Холдън.
— За да не ѝ се пречкаш — отвърна Бика. — Ние ще пазим твоята заместничка. Имаме нужда от нея.
Виждаше как възраженията на Холдън се надигат като буря, но Наоми го спря.
— Всичко е наред — успокои го тя. И с това проблемът се реши.
— Алекс отива на „Роси“, за да изключи каквото е останало — подметна Холдън и сви рамене. — Мога да му помогна да си сложи реактивната раница, преди да тръгна.
— Добре — съгласи се Бика. Щеше му се да си придава вид, че се постигнали някакъв компромис, ако би му помогнало за нещо. Чуха се силни гласове и смях с тембъра на сержант Вербински. — Извинете ме.
Механоботът затропа с магнитни подметки по пода на палубата. Останалите се рееха свободно във въздуха, но когато три четвърти от тялото ти е парализирано и безчувствено, по-добре е да не рискуваш с подобни маневри. Изглеждаше сякаш той единствен все още е впримчен от гравитацията.
Вербински и хората му бяха в една ниша близо до склада. Един от космопехотинците бе прострелян в лакътя. На предмишницата му зееше рана, от която се подаваха парчета кост, но въпреки това той се смееше и разговаряше, докато го превързваха. Бика се зачуди дали не са му дали нещо, за да се държи така. Улови погледа на Вербински и му кимна да се приближи.
— Ти и твоите хора — рече, когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват. — Свършихте добра работа тук.
— Благодаря — отвърна Вербински. — Правим каквото можем. Ако разполагахме с бойните скафандри…
— Въпросът ми е — прекъсна го Бика, — останаха ли ви от онези гранати?
— Имаме още няколко — съобщи Вербински.
— Аха — въздъхна Бика. — Нищо лично, но ще трябва да ги конфискувам.
Вербински го изгледа шокирано. После неочаквано се разсмя.
— Хич не си поплювате, сър.
46.
Клариса
— Какво става, Джойо?
— Сър, мисля, че имаме проблем. Погледнете.
На монитора се появи Моника Стюарт и професионално спокойното ѝ лице изглеждаше като дошло от друга реалност.
— Днес — заговори тя, скръстила ръце и с весело блещукащи очи — ще ви кажем как да се приберете у дома.
— Какво? Мамка му! — изкрещя Ашфорд и стовари юмруци върху пулта. — Какво е това?
— Ново предаване, сър — отвърна охранителят. Ашфорд извърна опулени очи към него и мъжът неволно се присви под погледа му.
— Ексклузивно за Радио „Свободна бавна зона“… — продължаваше Моника. — Има причини да смятаме, че ако обединеният човешки флот успее да намали енергийните си емисии достатъчно, за да не изглежда заплашителен…
— Изключете я! — кресна Ашфорд. — Повикайте всички, които са в барабана, и им наредете да я спрат. Намерете ми Руис. Искам да се спре токът на цялата тази секция.
— Трябва ли да се притесняваме? — попита Кортес. — Какво значение има какво приказват?
— Това е моят кораб! — извика Ашфорд. — Аз командвам тук!
— Но след като унищожим Пръстена…
Клариса постави ръка на рамото на Кортес и поклати глава.
— Той е бащата — заяви тя. — И този кораб е неговият дом.
— Благодаря ти — рече капитанът, но не откъсна очи от Кортес. — Радвам се, че поне някой разбира как стоят нещата.
— Групата за спиране на предаването е пратена — докладва Джойо. — Искате ли да отделя хора и от охраната?
— Каквото е нужно — махна с ръка Ашфорд. — Важното е да се свърши работата.
На екрана позицията на камерата се смени и сега там се виждаше лицето на Ана в едър план. Косата ѝ бе сресана назад и някой ѝ бе поставил доста професионално грим. Изглеждаше като всички останали в студиото. Клариса почувства странно свиване в гърдите, начеваща тревога и недоволство. „Махни се — искаше ѝ се да извика. — Господ Бог няма да спре куршумите, когато литнат към теб.“
— Идеята е — поде Ана, — че станцията оценява текущото положение като заплаха. Действията ѝ към нас се основават на поведение, което може да се оприличи на страх. Не, това не е съвсем точно. По-скоро предпазливост. Ние сме непознати и непредсказуеми. Ето защо имаме причини да смятаме, че ако изглеждаме по-малко заплашителни, тя може да отпусне хватката си.
Камерата се върна на Моника Стюарт, която кимаше със сериозен вид. Всичко в студиото бе нагласено така, че да придава тежест на думите на Ана.
— И какъв, по-точно, е вашият план? — попита Моника.