Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Кара хвърли поглед подире му и поклати раздразнено глава.
— Ще трябва да ни настигне. Налага се да тръгваме веднага! Дай ми ключа.
— Не можеш ли просто да го скриеш пак? — Не ми се искаше да се лишавам от него, той беше единствената останала ми ценност. Току-виж ми спечелеше достатъчно точки пред баба, за да ми прости загубата на корабите на Гариус, които сега бяха в ръцете на кредиторите. Освен това Кара искаше прекалено много. Един покерджия научава знаците — каквото и друго да казваше тя, единственото, което я интересуваше, беше да ѝ дам ключа. — Превърни го пак в руна, та мъртвите да не могат да го усетят.
Кара поклати глава.
— Работя над това заклинание отдавна и то не трае дълго, ако си в движение. Статично е. Пък и освен това илюзията, която ме скриваше, изчерпа по-голямата част от силите ми.
Премигнах срещу нея.
— Откъде изобщо да знам, че си Кара? Само преди минутка изглеждаше като дете… — Как ли би могла да изглежда след час? Изведнъж ме прониза ледена мисъл. — А може да си Скилфар! Може би Кара никога не е съществувала.
При тези думи тя се засмя и трябва да отбележа, че смехът ѝ не беше никак приятен.
— Скилфар би те удушила в съня ти още преди месец. Търпимостта към глупаци е рядко качество в нашия род.
— Вашият род ли?
— Ти не си единственият, който е разочарование за баба си, Джалан.
Очите ми се разшириха. Мисълта, че онази ледена вещица има потомство, трудно се поместваше във въображението ми.
— Аз…
— Стига. Никакви игрички повече. — Тя хвърли поглед през рамо, сякаш се безпокоеше за преследвачи. — Дай ключа, Джалан, иначе ще си го взема.
Ударих я. Не съм човек, който удря жени… или когото и да било, като стана въпрос. Всъщност не съм човек, който удря нещо, способно да му отвърне, но ако трябва да избирам между як мъж и крехка жена, винаги бих избрал да фрасна жената. Не съм съвсем наясно защо я ударих. Определено исках да задържа ключа, но също така не исках Мъртвия крал да ме следва по петите по целия път до дома, заедно с половината войници на Умбертиде. Така че в много отношения предложението ѝ беше съвсем разумно. Но не беше нито разумно, нито очаквано как тя пое удара и в отговор ме шибна така, че ми счупи носа и аз тупнах по задник, а главата ми издрънча в портата зад мен. При това дори не изпусна фенера.
— Последен шанс да го направим с добро, Джалан. — Тя избърса кръвта от сцепената си устна с опакото на ръката си. Зачудих се дали времето в затвора не е размътило ума ѝ — не виждах в нея много прилики с онази Кара, която познавах от лодката… освен, разбира се, непрестанните заплахи за жестоко възмездие, ако наруша личното ѝ пространство… Както и да е, не можех да повярвам, че през всичките тези месеци чарът ми не е разпалил искрица някъде в нея.
— Хайде, Кара, скъпа. — Изрекох го гъгниво и трепнах, щом докоснах носа си.
Някак си в ръката ѝ изникна онзи неин дълъг и тънък нож.
— Щеше да е по-добре, ако просто беше… — И се свлече на земята с грациозна пестеливост, за да полегне сред усуканите си поли, като някак си успя да остави нежно фенера до себе си, а ножът ѝ тупна върху прашния път. Зад нея стоеше Хенан с трудно разгадаемо изражение, а в пръстите му се полюшваше чорап, който изглеждаше пълен с пясък.
— Ще спасиш ли Снори срещу двайсет двойни флорина? — Той хвърли поглед надолу към Кара, но тя не даваше признаци, че ще стане.
— Ти нямаш двайсет двойни флорина. — Точно в момента бих казал, че ще направя всичко за двайсет двойни флорина.
— Но ще го спасиш ли? — настоя той.
— О, да.
Хенан отстъпи крачка назад, коленичи и обърна към мен гърлото на чорапа. Тежка златна монета се хлъзна в прахта, друга блестеше зад нея. Чорапът изглеждаше пълен с тях.
— Откъде, по дяволите? — Спомних си монетите, които бях изпуснал на пода, когато мъртвият ме стисна за врата в килията.
— Винаги взимай парите — каза Хенан с хитра усмивка.
31.
Кара лежеше в несвяст в тъмната уличка. В несвяст или мъртва. Снори ми беше казал, че в повечето случаи ударените по главата умират или умът им остава размътен до края на дните им. Или по-лошо, като Ален де Вийр в утрото, сложило началото на този дълъг кошмар преди толкова много месеци, могат просто да се обърнат и да се опитат да те убият.
— Тя не е мъртва — каза Хенан.
— Откъде знаеш? — Взрях се внимателно, вдигнал фенера, като търсех някакви дребни признаци за дишане.
— Не е станала и не се е опитала да ти отхапе лицето.
— А, да. Вярно. — Погледнах наляво, после надясно по уличката.
— Да се махаме оттук.
Тръгнах и Хенан ме последва. Каквито и дребни угризения да изпитвах, че оставям Кара в безсъзнание в канавката, те бяха пометени от мисълта, че щом мъртви твари ни дебнат в тъмното, значи ги отвеждаме далеч от нея. Кръвта, която продължаваше да тече от носа ми, капеше от брадичката ми и оставяше диря след нас. Усещах я как се стича в гърлото ми, топла и с вкус на мед. Преглътнах, без да мисля. „Кръвта задейства заклинанието“ — само това успя да ми мине през ума, преди да пропадна в собствения си мрак.