Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Те не могат да чакат толкова! Трябва да ги измъкнем сега!
— Ще се наложи да почакат. Та аз дори не знам къде са, за бога! — Обаче знаех. Трябваше да са в Кулата на мошениците. Най-мрачният затвор в Умбертиде, ниска сива кула, в която всички заговори и стратегии за кражба на пари в нарушение на банковите закони бяха разкривани и осуетявани посредством множество остри, горещи или смазващи приспособления, гарантиращи цялостно решение. Разбира се, тези, които крадяха пари в съответствие с банковите закони, бяха възнаграждавани много добре и се наричаха банкери. В Умбертиде мошениците се наказваха по-сурово и от убийците, а убийците бяха слагани под широка дъска, наричана „вратата“, върху която се трупаха камъни, един по един, докато се прецени, че престъпникът е мъртъв.
Аз самият бях имал късмета да не отида право в Кулата, но вероятно щеше да е само въпрос на време да ме прехвърлят там, след като станат ясни мащабите на моето укриване на данъци и такси. Или може би връзките на семейството ми ме бяха опазили от това. Както и да е, да отивам там сега ми се струваше най-лошата възможна идея.
— Не тръгвам без тях. — В гласа на Хенан имаше стоманена решителност.
— На тоя свят нещата не стават така, Хенан. — Опитах с бащински тон, строг, но справедлив. Не че имах кой знае какъв опит в тази област. — Не можеш винаги да правиш нещо само защото е редно. Трябва да си разумен. Да обмисляш нещата.
— Ключът е у теб. Той ни измъкна от един затвор. Може да ни вкара в друг.
Тук беше прав. Трябваше да го оборя някак. Искам да кажа, можех да му шибна един шамар и да се отправя сам към хълмовете. Бог ми е свидетел, че един принц на Червения предел не е длъжен да отговаря на някакво си хлапе, при това от простолюдието… чуждестранно хлапе от простолюдието! Но истината беше, че по някое време нещо в мен се бе променило, може би беше някакво дълготрайно увреждане, причинено ми от Баракел… но проклет да съм, знаех, че ако просто го изоставя, това ще почне да ме човърка и няма да ми дава покой, или поне не достатъчно покой, за да се забавлявам като хората. Така че изглеждаше в мой собствен интерес да убедя малкото копеленце да дойде с мен.
— Въпросът не е само в ключовете, Хенан — започнах да го увещавам. — Трябва да вземем предвид и други неща. Това не е безопасно за момче на твоята възраст. Като начало, Мъртвия крал иска ключа. Не можем да се мотаем тук, има прекалено много трупове, прекалено много материал, с който да работи… градовете са построени върху купища мъртъвци… това е единственото, което ги крепи. А дори и да стигнем до точния затвор…
— Има стражи. Ключът няма да ви прекара покрай стражите. — Говорещата свали капака на фенера си наблизо и ме заслепи. Задрапах назад и бях спрян от портата. Ръцете ми напипаха Хенан и го дръпнаха пред мен като малък и неефективен щит.
— Ъъъ… ааа… поставяте ме в неловко положение, мадам. — Замигах и отклоних поглед в опит да избистря зрението си.
— Трябва да бягаш, Джалан. Дай ми ключа и Мъртвия крал ще последва него вместо теб. — Гласът ми се струваше познат.
— Кара? — Взрях се с присвити очи. Но фигурата срещу мен беше дребничка, момиче не по-голямо от Хенан, русо и бледо, протегнало фенера пред себе си, в проста рокля от бял лен, облекло на прислужница.
— Дай ми ключа и бягай. Те са по дирите ти, Джалан. Трябва да си на сигурно място във Вермилиън. — Момиченцето протегна ръка с разтворена длан.
Премигнах, за да прогоня сълзите, докато очите ми се приспособяваха към светлината.
— Какво? — В това нямаше смисъл.
— Хенан може да дойде с мен. — Сега тя изглеждаше оръфана по краищата, сякаш сенките я гризяха. Оръфана и… по-висока.
— Не. — Стиснах раменете на Хенан по-силно и той ахна и опита да се изтръгне. По някаква причина все така не желаех да го пусна.
— Хайде, Джалан, това не е място за теб. Трябва да се махнеш. Трябва да бягаш. — В думите имаше някаква напевност, ритъм, който ми влизаше под кожата. Наистина трябваше да се махна — наистина трябваше да бягам. Нямаше спор за това.
Сега момичето приличаше повече на спомен — все още си я представях там, виждах сините ѝ очи, но премигнех ли, виждах Кара, хванала фенера, дрипава и омърляна.
— Това е само илюзия, заклинание за заблуда на окото; отърси се от него и погледни ясно — каза тя и ето я пред мен, Кара, сякаш никога не е била нещо друго. — Магийка, за да не попадна в Кулата на мошениците. Бързо. Нямаме много време, мъртвите са се раздвижили. — И все така държеше ръката си протегната.
Хенан се изтръгна от хватката ми. Мислех си, че ще се хвърли в обятията ѝ. По дяволите, аз така бих направил, ако знаех, че ще получа хубава закрилническа прегръдка. Но вместо това той се втурна в нощта — неблагодарното копеленце.