Диамантен меч, дървен меч [bg]

Ахата като в унес стоеше над мъртвата Силвия, чиято главица лежеше в средата на локва кръв. Не разбра колко време мина. Може би минута, а може би половин ден. Мислите й се въртяха в кръг.

Бягството бе невъзможно. Освен бронзовия мангал друго оръжие нямаше. Девойката Дану трескаво се втурна да търси - припряно надничаше къде ли не, но изглежда Силвия, ако изобщо имаше оръжие, го държеше нейде другаде...

„Кинжалът!"

Грабна го - и за малко да заплаче. Бе чисто декоративно ножче за рязане на тънък пергамент. Пак по-добре от нищо... Или по-зле?

На вратата се почука. Тихо и предпазливо, без натрапване -учтиво.

Ахата се втурна натам. Застана отстрани и вдигна бронзовия мангал. Първият влязъл в покоите на Силвия щеше да бъде наистина топло посрещнат. „Стига да отвори вратата..."

Вратата бе солидна, от дебели дъски, подсилена с железен обков и бе залостена с масивно резе, което потъваше в жлеба в стената поне на една педя.

„Такава врата не се троши току-тъй. Който и да пожелае да влезе, ще му се наложи да се поизпоти..."

Тя усети ледено убождане под лявото си ухо - човекът оттатък използваше магия. Очевидно не възнамеряваше да си дава зор и да се поти. Резето се отмести толкова бързо, че втрещената Дану не успя да задържи вратата с тялото си.

Тя засили бронзовия мангал към тила на влезлия, към червената качулка, за да я направи още по-червена.

Десницата, която пресрещна нейната ръка, се движеше като мълния. Студени сухи пръсти се впиха в китката на Ахата и я извиха, изтръгвайки от девойката неволен стон. Тя изпусна оръжието си. Влезлият блъсна Ахата в гърба и тя се търкулна по пода.

Дану презираха ръкопашната борба, смятаха я за груба забава на неразумни твари. По време на война главното им оръжие беше лък, а чак на второ място, неохотно, стоеше мечът заедно с лекото копие. За този пропуск Дану плащаха от много време насам. Бе дошъл редът и на Ахата.

- Така... - бавно произнесе Върховният маг на Червения орден, обръщайки взор от бездиханната си внучка към свилата се в ъгъла нейна убийца. - Ясно. Скъпата ми Силвия е прекалила. Играчката стана плачка. Най-сетне някой да й въздаде според заслуженото. С какво я утрепа? Аха, разбирам. Бедното дете никога нямаше да стане добра магьосница. Твърде малко самодисциплина. Твърде много надуване. - Тънките устни на вълшебника се свиха в черта. - Пада й се. Бях сигурен, че нещо ще се случи. И ето, случи се. - Върховният маг със старческо пъшкане се настани в червеното кресло на Силвия. - И така, как се чувстваш, Дану? Доволна ли си? Успя да убиеш едно човешко дете, малко хуманско зверче. Едно глупаво и самонадеяно момиченце. Враг. Сега спокойна ли е душата ти, Сеамни? Или ти се иска да убиеш още някой? Например да изколиш цяло градче, защо не. Мога да ти дам съвет - много подходящо е да разрушиш или даже само да понапукаш покривите в Хвалин. Гибелният порой ще довърши останалото, ще проникне в къщите. Всеки дом ще се превърне в гробница. Голямо зрелище, държа да ти кажа, впечатляващо... Да, да - усещам омразата ти... Превъзходно, Сеамни... Съжалявам само за това, че парливата ти ненавист е силно разредена с позорен страх... Ти уби тази, която ти нанесе оскърбление - добре. - Магът стана и тръгна из стаята с бавни крачки, като че ли обмисляше нещо на глас. - Лошото е, че сега си настръхнала от ужас и трепериш, Сеамни от коляно Оектакан! Срам! Предците ти едва ли биха одобрили това.