Диамантен меч, дървен меч [bg]

Теснината на пещерата свършваше. Тави чувстваше по бузата си движението на въздуха, твърде слабо, за да бъде забелязано от обикновен човек. Отпред се намираше някаква грамадна пещера, по-голяма отколкото можеха да си представят навярно. Младата магьосница умееше да се ориентира в подземни лабиринти, в което не отстъпваше на стари опитни джуджета, ала сега изведнъж се почувства напълно изгубена. Освен това изчезна познатото като ударите на собственото й сърце усещане на магията. Винаги го бе усещала като някакъв мъчно обясним пламък в гърдите, една постоянна окуражаваща топлина. А сега тя липсваше! Вълна от паника заля девойката - страх, че повече никога няма да усети своята дарба отново! Затрепери като есенно листо.

„Нима усещането наистина е безвъзвратно загубено?! По-добре да умра, ако е така! Маг, лишен от своята Сила, просто не може да живее, също както едно угаснало слънце не бива да осквернява с чернотата си небосклона."

Тримата стояха, леко докосвайки се с лакти. Никой не понечи да разпали факлата.

- Сега - измърмори изведнъж Сидри, - сега трябва да направя едно нещо...

- Млъкни, глупако! - нададе отчаян вой Тави, ала бе вече късно.

Тъмата оживя.

Тя почна да се пука на малки парчета, в пролуките нещо студено сивееше и блестеше като стомана. Пластовете мрак запълзяха, притискайки се към пода, досущ невиждани чудовища. Кан се люшна, врътна меча си, посече едно оживяло петно, разполови друго, обърна се и изкорми трето... Ударените късчета мрак отстъпваха назад като ранени хищници.

- Тави! Ти си наред! - изкрещя Кан.

Тя вече действаше. Все още не усещаше в себе си топлината на магията, но все пак не напразно бе ученичка на най-добрия вълшебник в целия свят!

Пръстите на девойката с невероятна бързина грабваха от кожената торба необходимите принадлежности - сухи корени, кокалчета и ашици, пъстри камъчета, безформени парченца сребро, бронз и мед. С ловкостта на жонгльор тя ги нареждаше на земята, следвайки схема, която бе известна само на нея.

Кан-Торог сечеше и сечеше, завърташе се и пак сечеше -същинско клане, въпреки че схватката бе безкръвна... Но черните петна от мрак продължаваха да прииждат, готови просто да залеят воина.

- Сидри! Къде си?!

Джуджето не отвърна. В същия миг Тави атакува.

Подредения пред нозете й орнамент засия отвътре. Разкъсвайки тъмнината, към високия купол на залата се стрелна ослепителен гейзер от жив пламък. Там, където огънят се сблъска със стоманено мъждукащата сивота, бликна порой от искри. Великанско ръмжене профуча из огромната пещера и разклати древните сводове, отекна в стомаха на девойката. Огънят се вкопчи в нещо високо горе, скрито в сенките. Мракът спешно заотстъпва, гейзерът се разгоря още по-ярко, жалките парцали тъмнина се втурнаха да се спасяват - плъзнаха се към отворили се дупки в отсрещната стена на гигантската, девствено празна пещера...

- Кан! - викна магьосничката.

Опърленият под купола мрак се стовари върху воина. Смътно се мярнаха очертания на грамадно туловище, което донякъде напомняше дракон, но изтъкан от тъмнина. Призрачната сенчеста плът гореше, черните кости се разпадаха на пепел, ала чудовището не знаеше да бяга. Заклинанието на Тави малко закъсня. Лавина от огън и мрак, преплетени в дива битка като слепи от яростта си бесни кучета, пометоха Волния, сякаш бе от пух и перушина. Воинът хвръкна към твърдата стена, Тави едва успя да го отклони от удара - изненадващо рязко в гърдите й се беше завърнало усещането на Сила, сякаш гневът й бе помогнал да разкъса оковите.