Републиката на крадците [bg]

— Адови мъки, защо се унижаваш толкова? — попита Джийн, докато двамата с Дженора седяха на чаша кафе на втората сутрин след пристигането на Джентълмените копелета в Еспара. — Да се занимаваш с Монкрейн, с дълговете, с цялата…

— Ние сме акционерите — каза Дженора. — Имаме акции в общата собственост и дялове от печалбата, ако по някакво чудо има печалба. Някои от нас са спестявали години наред, за да направят тези вложения. Ако изоставим Монкрейн, губим всичко.

— Ясно.

— Погледни Алондо. Една вечер страхотно му провървя на карти и той използва спечеленото, за да си осигури място в трупата. Това стана преди три години. Тогава играехме „Десет честни мошеници“, „Хиляда меча за Терим Пел“ и „Бала на убийците“. Правехме по десетина пиеси годишно, маскаради за графиня Антония, спектакли за фестивали и имахме гастроли на запад, където пейзажът не е такава проклета пустош, както оттук до Камор. Искам да кажа, че имахме планове, не бяхме откачили.

— Не казах такова нещо.

— Проблемни бяха само наетите отвън актьори и временно участващите. Крепят се само на седмичното заплащане, но това го имат и при Басанти. Дявол го взел, те с радост са готови да вземат по-малко пари от него, защото участието им е осигурено.

— Какво се случи?

— Не зная — отвърна тя, вперила поглед в чашата си, сякаш там можеше да се крият нови отговори. — Вероятно всеки преживява мрачни периоди. Но човек се надява, че мракът ще се разсее.

— Имаш предвид Монкрейн.

— Ако можеше да го видиш в ония дни, според мен щеше да разбереш. Чувал ли си за Четирийсетте трупа?

— Хм… Ако отговоря отрицателно, ще стана ли четирийсет и първият?

— Ако убивах хора, стъклооки, Монкрейн нямаше да остане жив и да го арестуват. Четирийсетте трупа наричаме четирийсет известни пиеси, оцелели след падането на империята. Големите пиеси на всички известни имена на Теринския трон, като Лукарно, Вискора и така нататък.

— М-да.

— Наричат ги „трупове“, защото са си все същите от четири-пет века. Не че не ги обичаме, поне повечето от тях обичаме, но все пак са малко мухлясали. Рецитират ги като храмови песнопения, сухо и безжизнено. Да, обаче когато Монкрейн се заемеше, когато беше на висота, той караше труповете да изскачат от гробовете. Беше като искра, която подпалва всички актьори. А види ли човек такова нещо, стане ли част от него… Казвам ти, Джовано, че човек е готов да се примири с всичко, стига отново да го преживее.

— Завърнах се от изгнанието, в което ме бе заточила гордостта ми! — прогърмя глас от вътрешния двор.

— О, богове под земята, вие наистина сте успели! — рече Дженора и скочи на крака.

В общата стая влезе мъж — едър и тъмнокож сирестиец с мръсни дрехи, който извика, когато я видя.

— Дженора, моя мургава мечта, знаех си, че мога…

Каквото и да знаеше той, се изгуби, когато Дженора замахна и го зашлеви. Джийн примигна — ръката ѝ описа бледокафява дъга. Мислено обърна внимание, че когато е ядосана, тя действа бързо.