Републиката на крадците [bg]

— Ох, Джийн, мразя елдрени! — Локи лежеше задъхан до Джийн на дъното на подхвърляната от вълните лодка, заливана от вълните и дъжда. — Мразя ги. Мразя каквото са правили, мразя лайната, които са оставили подире си, мразя това, че нито една от техните шибани тайни никога не се оказва приятна и с добри последици за другите!

— Хубави светлинки — промърмори Джийн.

— Да, хубави светлинки. — Локи се изплю. — И приятелски настроени моряци. Всичко се намира в Амател.

Локи побутна Джийн настрани и приседна. Подскачаха като тапа от винена бутилка във врящ котел, но сега, когато тежестта им беше в средата на малката лодка, сякаш лашкането стана по-поносимо. Бяха отнесени към брега, далече от кърмата на „Смелия Волантин“, а сега бригантината се намираше на повече от петдесет метра от тях. Чуваха се объркани викове, но не изглеждаше корабът да се готви да тръгне подире им. Локи можеше само да се надява, че след като Джийн беше пратил в несвяст Волантин, това щеше да попречи на екипажа да се организира, преди да стане прекалено късно.

— Видя ли някакви гребла, Джийн?

— Не, митля, че калотах моряка с креблата. — Джийн внимателно опипа лицето си. — О, бокове, митля, че пак си тупих нота!

— Омекоти с носа си падането върху лодката.

— Тагупих тъгнание.

— Да, посрах се от страх.

— Ти ме тпати!

— На всеки две години е мой ред да те спасявам — каза Локи.

— Плакотаря ти.

— Просто спасих собствения си задник четири-пет пъти за това време — рече Локи. — И те прихванах при това страхотно падане. Ако течението продължи да ни отнася на юг, само след няколко мили ще стигнем до брега, но понеже няма гребла, за да владеем положението, може да ни е трудно да излезем на сушата.

Вълните свършиха своята работа, понесли малката лодка на юг от страшния кораб, и когато накрая брегът се появи, акостираха трудно точно както предвиди Локи. Амател ги изхвърли върху черен вулканичен пясък като чудовище, което повръща глътната играчка, към която е изгубило интерес.