Републиката на крадците [bg]

— Лодката потъна! — извика Локи, който напразно се взираше в тъмнината с надеждата да я зърне. От квартердека се чуха свирки, както и от вътрешността на кораба. Още малко и целият екипаж щеше да се изправи срещу тях. — Не я виждам!

— Не те чувам! Скачай! — Джийн хукна по палубата и с най-добри намерения блъсна Локи през дупката в парапета.

Локи нямаше време за нищо, освен да ахне от изумление; мушамата му се развя, докато той падаше като ранен прилеп в тъмните води на Амател.

Усети студа като удар с чук. Въртеше се в кипящия мрак, затрудняван от мушамата и тежките железа на глезените. Те не го принудиха да потъва право надолу, но щяха много да ускорят времето, в което да се изтощи, докато рита, за да задържи главата си над водата.

Лицето му се показа на повърхността; задавено пое глътка въздух и пръски от сладководното езеро. „Смелия Волантин“ се извисяваше над него като чудовищна сянка на треперливата светлина от десетки клатещи се и подскачащи фенери. От някакво меле до близкия парапет се откъсна позната тъмна фигура и полетя към него.

— Джийн — изломоти Локи, — няма…

Изчезналата лодка се появи на повърхността като обърнала се напряко акула, изплюта от плиснал се бял порой. Джийн пльосна ничком във водата с ужасен удар и остана да се полюшва безжизнено до лодката.

Локи го извика по име, хвана се за един от планширите на лодката и отчаяно започна да търси с поглед своя приятел. По-едрият мъж не се виждаше на повърхността. Върху главата на Локи се изсипа вълна и го откъсна от лодката. Той взе да плюе вода и продължи да търси отчаяно. Ето! На шест-седем стъпки под нозете си Локи забеляза неясна сянка, осветена изотдолу от тайнствено синьо-бяло сияние. Той се гмурна тъкмо когато друга вълна се разби с плющене върху лодката.

Хвана Джийн за яката, разтърси го и усети, че се смразява от липсата на реакция. За миг му се стори, че двамата висят един сив несъществуващ свят между бягащите гребени на вълните и призрачното сияние, и чак тогава разбра какъв е източникът на светлина около тях. Не беше от запалени фенери, а от странни огньове, пламтящи на дъното на Амател.

Огньовете губеха успокоителната прилика със скъпоценни камъни, когато човек ги виждаше под водата, сякаш я размътваха, пулсираха и се мержелееха. Локи усети, че очите му парят, а кожата му настръхна с непривично и инстинктивно чувство, че нещо изцяло враждебно се намира наблизо; че е наблизо и още повече се приближава. Подпъхна ръце под мишниците на Джийн и взе да рита с всичка сила, за да се издигнат двамата към повърхността и бурята.