Драконите на изчезналата луна [bg]

Той протегна ръка и избърса ледената пот от челото й.

— Недей, Мина — каза й със сълзи в очите. — Твоят враг бе сразен — най-големият и могъщ дракон, някога живял по лицето на Крин. Всички народи ще помнят името ти. Името ти ще се споменава в песни и легенди и след векове. Гробницата ти ще бъде най-красивата в Ансалон. Хората ще пътуват от цял свят, за да ти отдават почитта си. Аз лично ще положа драконовото копие до теб и ще се разпоредя да поставят черепа на драконесата в краката ти.

Виждаше тази картина така ясно. Разказът за храбростта й щеше да докосне сърцето на всеки, който го чуеше. Млади мъже и жени щяха да идват пред гробницата й, за да полагат обет да служат на останалите хора, било то като войни или лечители. Фактът, че Мина бе крачила по пътеките на мрака, щеше да бъде забравен. Смъртта щеше да я оправдае.

И все пак Мина не се предаваше. Тялото й се извиваше. Гърлото й започваше да преграква от писъците и стенанията.

Галдар вече не издържаше.

— Освободи я — помоли се той, без да мисли какво прави или казва. Мислеше единствено за нея. — Достатъчно си игра с нея! Освободи я!

— Значи ето къде си я бил скрил — каза един глас.

Галдар едновременно измъкна камата си, скочи на крака и в същото време се озова извън пещерата. Огънят все още играеше в очите му и му пречеше да вижда добре в тъмното, така че за него отвъд припукващите пламъци цареше непрогледен мрак. Осъзна, че застанал по този начин на фона на пламъците, е идеалната цел, и побърза да се отмести. Не прекалено надалеч обаче. Никога нямаше да изостави Мина, каквото и да решаха да му сторят.

Премигна с очи и се вгледа напрегнато в сенките. Не бе чул звука от стъпки или дрънченето на броня или оръжие. Който и да беше, се бе приближил неусетно, а това не предвещаваше нищо добро. Погрижи се да прибере така камата до тялото си, че да не отразява излишно светлината.

— Тя умира — каза на непознатия, който и да бе той. — Няма да живее дълго. Почети предсмъртния й час и ми позволи да остана с нея поне накрая. Каквото и да има помежду ни, можем да го уредим и после. Давам ти думата си.

— Прав си, Галдар — каза гласът. — Онова, което е помежду ни, ще го уредим по-късно. Дадох ти голям дар, а ти се отплати на щедростта ми с предателство.

Галдар усети как гърлото му се свива. Камата се изхлузи от внезапно обездвижената му дясна ръка и се приземи върху камъните в краката му със звучно дрънчене. На входа на пещерата стоеше жена. Фигурата й затуляше светлината от огъня и закриваше звездите. Все още не успяваше да види лицето й, понеже тепърва й предстоеше да навлезе в света на смъртните и да приеме физическа форма, ала я виждаше с очите на душата си. А тя бе красива, най-красивото нещо, което някога бе виждал. И все пак красотата й не успяваше да го докосне, защото в нея имаше нещо студено и добре заточено като коса. Тя му обърна гръб и приближи още повече входа на пещерата.