Достатъчно време за любов [bg]

Когато фургонът наближи на по-малко от миля, аз се отправих да пресрещна гостите — и веднага бях обзет от изненада и разочарование. Това беше семейство, ако може да се смята за семейство един мъж с двама пораснали синове. Нямаше нито жени, нито деца. По-малкият от синовете още не беше чак толкова голям — брадата му беше още рядка, но въпреки това дори той ме превъзхождаше на ръст и килограми. Баща му и брат му яздеха, а той седеше на капрата и управляваше мулетата. Не личеше да имат други добичета, освен впрегнатите във фургона. Не направих опит да надникна вътре в него.

Никак не ми харесаха тия тримата — изобщо не се покриваха с представата ми за съседи. Дано се заселят по-далеч, рекох си. Ездачите имаха пистолети, окачени на коланите, както си е редно в страната на галоперите. И аз се бях окичил с иглен пистолет и кама. Разбира се, това не беше всичко, но според мен нямаше да е учтиво да демонстрирам целия си арсенал на гостите ни още при първата ни среща.

Когато се доближих, цялата група спря. Последвах примера им, когато Бюла се озова на десетина крачки от челната двойка мулета.

— Здравейте — казах аз. — Добре дошли в Щастливата долина. Аз съм Бил Смит.

Най-възрастният от тримата ме огледа от глава до пети. Трудно е да се каже какво изразяваше лицето на един толкова брадясал мъж, но доколкото успях да преценя, по него се четеше само умора. А аз бях гладко обръснат и пременен с чисти дрехи. Обръснал се бях, защото това се харесваше на Дора и ме подмладяваше. Придадох си най-дружелюбен вид, докато наум си казвах: „Давам ви десет секунди, за да ми отговорите, иначе не разчитайте на вкусен обяд.“

Възрастният едва успя да се вмести в срока. Вече бях отброил наум седем шимпанзета, когато от растителността, покрила физиономията му, се показа подобие на усмивка.

— Е, много си любезен, младежо.

— Аз съм Бил Смит — повторих. — Но май не чух как беше вашето име…

— Сигурно защото не си го казах — отвърна той. — Казвам се Монтгомъри. За приятелите си съм Монти, а врагове нямам, щото не живеят дълго. Нали, Дарби?

— Да, тате — съгласи се ездачът до него.

— Това е синът ми Дарби, а оня на капрата е Дан. Кажете му здрасти, момчета.

— Здрасти — повториха те.

— Здравей, Дарби, здравей, Дан! Монти, а мисис Монтгомъри с вас ли е? — Кимнах към фургона, без да се опитвам да надничам вътре, защото фургонът на човека е негова крепост, също като дома.