![Достатъчно време за любов [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/1/9/dostatchno-vreme-za-lyubov-bg-download.jpg)
Достатъчно време за любов [bg]
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #24
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Квазар
- ISBN: 954-8826-33-X
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Достатъчно време за любов [bg]». Краткое содержание книги:
Годината е 4272 по григорианския календар, или 2053 от началото на Великата Диаспора на човешката раса.
Лазарус Лонг — човекът с много лица и имена, преживял повече от две хилядолетия , най-възрастният член на човешката раса — се завръща на планетата Секундус, за да умре. По най-простия начин — чрез отказ от поредното подмладяване. Но се намират хора, които не могат да позволят мъдростта му да бъде изгубена за човечеството. А и самия Лазурис има какво още да научи…
В прерията често се бе случвало да изминаваме по трийсет километра на ден. Но тук, в Безнадеждния проход, докато подготвях пътя напред, понякога не се помръдвахме цяло денонощие. После, когато стръмните склонове, по които се спускахме с въжето, останаха зад гърба ни, скоростта ни се увеличи до десет километра дневно. Ръководех се от едно желязно правило: преди да потеглиш отново, трябва да си подсигурил пътя до следващата база.
Минерва, придвижвахме се толкова бавно, че когато свинята се опраси, все още бяхме в планината.
Не помня някога да ми се е налагало да вземам по-отговорно решение. Дора се чувстваше добре, но вече бе минала повече от половината й бременност. Да се върна ли назад, както някога си бях обещал, или да продължа напред, с надеждата да се доберем до равнината, преди да дойде времето, когато съпругата ми трябва да роди? Кое ще е по-лесното за нея?
Наложи се да се посъветвам с нея, но все пак щях да решавам аз. Отговорността си беше моя. Всъщност можех и изобщо да не разговарям с нея, тъй като предварително знаех, че ще каже: „Да продължим напред!“ Което си бе само отчаяна храброст, разбира се; Дора нямаше моя опит и не си даваше ясна сметка за възможните опасности.
Отново се заех да изучавам фотокартите, но те не ми казаха нищо ново. Някъде далеч напред клисурата преминаваше в широка речна долина. Но колко още път ни оставаше? Не знаех, понеже ми беше трудно да установя къде точно се намираме. Когато потегляхме, бях поставил ходометър на дясното задно колело на първия фургон. При входа в клисурата го нулирах, но приборът работи само ден или два, преди да се разбие от някакъв камък. Нямах никаква представа каква част от пътя сме преодолели и колко ни остава да се спускаме.
Животните бяха горе-долу добре. Загубихме само две мулета. Веднъж през нощта Красавица падна от ръба на една канара и си счупи крака. Единственото, което можех да направя, бе да я избавя от мъките. Не я заклах — имахме прясно месо, пък и нямаше как да го направя, без да ме видят останалите мулета. Джон Ечемичното зърно просто избяга и умря през една нощ; вероятно бе станал жертва на галопер, когато намерихме трупа му, от него бяха останали само костите.
Умряха три кокошки, не им провървя и на две прасенца, но свинята усърдно кърмеше останалите.
Разполагах вече само с две резервни колела. Твърде вероятно бе да се наложи да се откажа от единия фургон.
Именно колелата ми подсказаха какво решение да взема.
(Пропуснати са около 7000 думи, които описват трудностите при спускането по склона.)
Най-после излязохме на платото и пред нас се ширна долината.
Тя беше прекрасна, Минерва — просторна, зелена, омагьосваща… хиляди хектари идеални селскостопански земи. Напускайки клисурата, реката укротяваше буйния си нрав и лениво се виеше между ниските брегове. В далечината се извисяваше заснежен планински връх. На око прецених, че е висок около шест хиляди метра. Намирахме се в субтропиците, а в такова дълго и горещо лято само на планина с подобна височина можеше да се задържи толкова сняг.
Изпитах чувството, че вече съм виждал същата гледка. На родното ми място, на Старата Земя, имаше кажи-речи такава планина — наричаше се Худ. Но нито един човек не бе виждал досега тази долина и този увенчан от снегове връх.
Наредих на Бак да спре колоната.
— Пристигнахме у дома, прелестна моя. Погледни, ей там е нашият дом, в тази долина.
— Дом — повтори тя. — О, скъпи!
— Не подсмърчай!
— Не подсмърчам! — отговори тя и подсмръкна. — Но съм насъбрала толкова сълзи, че когато ми се отвори свободно време, ще се наплача до насита.
— Отлично, скъпа — съгласих се аз, — направи го, когато ни се отвори достатъчно свободно време. Хайде да кръстим планината. Нека се казва Дора.
Тя се замисли.
— Не, това име не й подхожда. Да я наречем Надежда. А всичко в подножието й нека се казва Щастливата долина.
— Прелестна моя Дора, ти си неизлечимо сантиментална.
— Продължавай да говориш! — Тя докосна големия си корем. — Долината ще е щастлива, защото точно тук смятам да родя чудесното гладно зверче, а планината ще се нарича Надежда, защото тя си е точно това.
Бак беше спрял при първия фургон и чакаше да му обяснят причината за спирането.
— Там ще е домът ни, Бак — казах аз и посочих към долината. — Пристигнахме, момче. Това ще е нашият дом. Фермата.
Бак огледа долината.