Нови римски разкази [bg]

- Толкова малко ли струвам за вас, Конте?

- Как! Пет милиона малко ли ви изглеждат? Коя жена на света струва пет милиона?

Всичко това бе казано съвсем сериозно, а Глория, вместо да се обиди, се усмихваше. Посредникът се намеси хладно:

- Госпожицата не ме засяга, господин Конте. Господин Морикони може да я включи към мебелите, ако желае, но аз не се занимавам с госпожицата.

- Казах го между другото.

Продължиха огледа, а ние с Глория ги следвахме от стая в стая; Глория поклащаше ханш и се опитваше да кокетничи с Конте. Но този тъпак настояваше на глупавата си шега: шестнайсет милиона били добра сума, ако Морикони включи към мебелите и госпожицата. Отвратен, ненадейно ги оставих и излязох в градината. Глория, обезпокоена, ме настигна:

- Защо се махна?

- Защото, ако остана, ще му избия очите на този Конте. Не виждаш ли, че те обижда?

- Относно мебелите ли?

- И за това! Ти какво, да не си табуретка?

- Трябва да мисля за бъдещето си - отсече тя, обърна се и влезе във вилата.

Обикаляха вилата още дълго; после Конте и посредникът се сбогуваха с мен и Глория и тръгнаха към колата, паркирана на улицата. Оказа се обаче номер, защото едва стигнаха до външната порта и Конте се върна:

- Разбира се, Глория, ако искате да останете във вилата, сте господарка... Утре ще дойда и ще обядваме заедно... ще поговорим и за собствеността върху мебелите.

Пощипна я бащински по бузата, докато тя безсрамно му се усмихваше с признателност, и си тръгна. Щом колата потегли, казах на Глория:

- Сбогом, отивам си. Прав е Конте: пет милиона са много за една жена. Аз не бих дал и пет лири.

При тези думи тя се изчерви - най-напред носа, после бузите чак до ушите. И неочаквано се развика, тропайки с крака по пода:

- Да, тръгвай, върви си, махайте се всички! - и избяга, като затръшна вратата след себе си.

Огледах се: денят гаснеше, над боровете небето бе цялото алено, а синият дим на свечеряването постепенно побеждаваше червеното зарево и обгръщаше тези вили, вилички и летни къщи на Фреджене, заключени и безлюдни и тъй тъжни на вид.

Помислих: „Сбогом, Фреджене, да умра, ако кракът ми стъпи отново тук.“ Застанах до вратата и извиках:

- Чуй ме, след два часа с мотора съм на разклона до гората, при вестникаря. Ако си там, ще те закарам в Рим и после ще видим. Но, внимавай, няма да чакам дори минута.

Дочух нещо като стон или ридание откъм къщата и без да добавя нищо, си тръгнах.

На бегом се върнах по същия път покрай морето вкъщи, заварих семейството на масата: качамак с наденички.

Обявих, че тръгвам, защото ме викат в Рим по работа, забелязах, че не им стана неприятно, дори напротив. Завързах куфарчето си за мотора, прегърнах всички по ред и тръгнах. Карах бързо по Аурелия. На уречения час пристигнах на разклона до боровата гора, пред затворения павилион за вестници.