Юмрукът на Бога

Направените от самолетите Томкет принадлежаха към категорията Оценка на бомбените поражения. Тях ги филтрираха през Хамбара, поредица от зелени палатки в края на военновъздушната база, сетне, със съответни етикети и описание, ги прехвърляха по-долу по улицата в Черната дупка, където попадаха в Отдела за оценка на бомбените поражения.

Тази вечер полковник Бийти застъпи на смяна в седем вечерта. Работи два часа, разглеждайки снимки на ракетна база (частично разрушена, очевидно две батареи все още бяха непокътнати) и един комуникационен център (сринат до земята), плюс различни укрития за самолети, където са били настанени иракските МИГ-ове, Миражи и Сухой (разрушени).

Когато стигна до дванайсетте снимки на фабриката в Тармия, се намръщи, стана и отиде при бюрото, на което седеше един британски сержант от въздушните войски.

— Чарли, какви са тези снимки?

— Тармия, господин полковник. Спомняте си завода, разрушен от един Страйк Игъл вчера — онзи, дето не беше включен в списъка?

— О, да, заводът, който никога не е бил обект за ликвидиране, нали така?

— Тъкмо той. Един Томкет ги е направил малко след десет тази сутрин.

Полковник Бийти потупа снимките в ръката си.

— Какво, по дяволите, става тук долу?

— Не зная, господин полковник. Именно затова ги сложих на бюрото ви. Никой досега не е разбрал.

— Този Игъл положително е разбутал нечий кошер. Долу са се побъркали.

Британският сержант и американският полковник се загледаха в снимките, направени от Томкет над Тармия. Бяха съвършено ясни, с фантастична разделителна способност. Някои бяха от камерата на носа на системата и показваха разрушения завод, докато самолетът се е приближавал на 4500 метра, други от панорамната камера в средата на системата. Хората в Хамбара бяха избрали дванайсетте най-добри и най-ясни.

— Колко голям е този завод? — попита полковникът.

— Около сто на шейсет метра, господин полковник.

Гигантският покрив беше отпорен, само част от него скриваше около една четвърт от площта на завода.

Останалите три четвърти предлагаха възможност да се види от птичи поглед цялото, разположение вътре. Беше разпределен на по-малки, отделени с преградни стени помещения, а на пода във всяко от тях се тъмнееше голям диск.

— Тези дискове метални ли са?

— Тъй вярно, господин полковник, според инфрачервения скенер. Някакъв вид стомана.

Далеч по-интригуващ обаче се оказа начинът, по който Ирак бе реагирал на бомбеното нападение на Дон Уокър. Около останалия без покрив завод се бяха скупчили не един, а пет огромни крана. Стрелите им бяха надвиснали над вътрешността като щъркели, които се хранят. При всичките поражения, нанесени на Ирак, такива кранове сигурно бяха най-търсеното нещо в страната.

В завода се виждаха работници, които се мъчеха да привързват дисковете към куките на крановете.

— Преброи ли тези неща, Чарли?

— Повече от двеста, господин полковник?

— А тези дискове? — полковник Бийти погледна доклада от „Рейнджър“ — Тези „фризби за великани“?

— Нямам представа, господин полковник. Никога не съм виждал такова нещо.

— Да, ама те наистина, изглежда, са страшно важни за господин Саддам Хюсейн. Наистина ли Тармия е извън обектите за нападение?

— Така е отбелязано, господин полковник. Бихте ли погледнали това?

Сержантът измъкна от папките друга снимка. Полковникът се вгледа в нея.

— Верижна ограда.

— Двойна верижна ограда. А тук?

Полковник Бийти взе лупата.

— Минни заграждения… Батареи Тройно-А… Охранителни кули. Къде откри тези неща, Чарли?

— Ето тук. Вижте голямата снимка.

Полковник Бийти се вгледа в новата снимка и изпъшка. Направена от много голяма височина, на нея се виждаха целият комплекс и околното пространство.

— Господи! Ще трябва да направим преоценка на целия този комплекс. Дявол да го вземе, как сме го пропуснали?

Всъщност при първоначалния анализ целият индустриален комплекс Тармия, състоящ се от 381 сгради, бе обявен за граждански обект и не бе включен в списъка на целите по причини, които станаха част от легендата за „човешките къртици“, работили и оцелели в Черната дупка.

Признаците, по които работеха, бяха стандартни индикатори. Ако една сграда или комплекс е военен, той е забранен за посещения. В него не се допускат неупълномощени лица и е защитен срещу нападение.

Има ли охранителни вишки, телени заграждения, минни полета, казармени помещения? Има ли следи от влизащи и излизащи тежки камиони; има ли дебели електропроводници или електростанция в рамките на обекта? Тези белези означаваха обект за нападение. А в Тармия нямаше нищо подобно — доколкото се виждаше.

Но някакъв инстинктивен порив бе накарал сержанта да разгледа отново една снимка от много висок ъгъл на целия район. И бе открил всичко — оградата, батареите, казармените помещения, бронираните врати, ракетите, кълбата бодлива тел, минните заграждения. Но далеч от комплекса.

Иракчаните просто бяха отделили огромна територия — 100/100 километра и бяха оградили всичко. Такова заграбване на земя не би било възможно нито в Западна, нито дори в Източна Европа.

Както се оказа по-късно, седемдесет от всичките 381 сгради на промишления комплекс са били предназначени за военно производство и са били разположени в центъра на квадрата — наистина разпръснати на широк периметър, за да се избегнат бомбените поражения, но все пак заемаха само две хиляди декара от общо четирийсетте хиляди охранявана зона.

— А далекопроводи? Не се вижда нищо, което да осигури енергия за нещо повече от самобръсначка.

— Ето там, господин полковник. Четирийсет и пет километра на запад. Електропроводът води в обратната посока. Залагам си главата, че е фалшив. Истинските кабели сигурно са заровени под земята и идват от електростанцията в сърцето на Тармия. Та това е 150 мегаватова електростанция, господин полковник.

— Мамка му! — възкликна полковникът. Сетне се изправи и грабна купчината снимки.

— Браво, Чарли! Ще ги занеса на Бъстър Глосън. Междувременно няма какво повече да й се назлъндисваме на тая фабрика без покрив. Щом е важна за иракчаните, ще я гръмнем.

— Слушам, господин полковник, ще я включа в списъка.

— Не за след три дни, а още утре. С какви резерви разполагаме?

Сержантът отиде при компютъра.

— С никакви, господин полковник. Всички са заети, всички ескадрили до една.

— Не можем ли да отклоним някоя?

— Няма как. И без това сме го закъсали, заради проклетите Скъд. Почакайте, 430-а на Диего е свободна.

— Добре, дай го на тях.

— С ваше разрешение — обади се сержантът, използвайки фразата, която изразява любезно несъгласие, — тези самолети не са точно поразяващи бомбардировачи.

— Слушай, Чарли, след двайсет и четири часа иракчаните ще са разчистили това място. Нямаме избор, дай го на тях.

— Слушам, господин полковник.