Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
— Преброи ли тези неща, Чарли?
— Повече от двеста, господин полковник?
— А тези дискове? — полковник Бийти погледна доклада от „Рейнджър“ — Тези „фризби за великани“?
— Нямам представа, господин полковник. Никога не съм виждал такова нещо.
— Да, ама те наистина, изглежда, са страшно важни за господин Саддам Хюсейн. Наистина ли Тармия е извън обектите за нападение?
— Така е отбелязано, господин полковник. Бихте ли погледнали това?
Сержантът измъкна от папките друга снимка. Полковникът се вгледа в нея.
— Верижна ограда.
— Двойна верижна ограда. А тук?
Полковник Бийти взе лупата.
— Минни заграждения… Батареи Тройно-А… Охранителни кули. Къде откри тези неща, Чарли?
— Ето тук. Вижте голямата снимка.
Полковник Бийти се вгледа в новата снимка и изпъшка. Направена от много голяма височина, на нея се виждаха целият комплекс и околното пространство.
— Господи! Ще трябва да направим преоценка на целия този комплекс. Дявол да го вземе, как сме го пропуснали?
Всъщност при първоначалния анализ целият индустриален комплекс Тармия, състоящ се от 381 сгради, бе обявен за граждански обект и не бе включен в списъка на целите по причини, които станаха част от легендата за „човешките къртици“, работили и оцелели в Черната дупка.
Признаците, по които работеха, бяха стандартни индикатори. Ако една сграда или комплекс е военен, той е забранен за посещения. В него не се допускат неупълномощени лица и е защитен срещу нападение.
Има ли охранителни вишки, телени заграждения, минни полета, казармени помещения? Има ли следи от влизащи и излизащи тежки камиони; има ли дебели електропроводници или електростанция в рамките на обекта? Тези белези означаваха обект за нападение. А в Тармия нямаше нищо подобно — доколкото се виждаше.
Но някакъв инстинктивен порив бе накарал сержанта да разгледа отново една снимка от много висок ъгъл на целия район. И бе открил всичко — оградата, батареите, казармените помещения, бронираните врати, ракетите, кълбата бодлива тел, минните заграждения. Но далеч от комплекса.
Иракчаните просто бяха отделили огромна територия — 100/100 километра и бяха оградили всичко. Такова заграбване на земя не би било възможно нито в Западна, нито дори в Източна Европа.
Както се оказа по-късно, седемдесет от всичките 381 сгради на промишления комплекс са били предназначени за военно производство и са били разположени в центъра на квадрата — наистина разпръснати на широк периметър, за да се избегнат бомбените поражения, но все пак заемаха само две хиляди декара от общо четирийсетте хиляди охранявана зона.
— А далекопроводи? Не се вижда нищо, което да осигури енергия за нещо повече от самобръсначка.
— Ето там, господин полковник. Четирийсет и пет километра на запад. Електропроводът води в обратната посока. Залагам си главата, че е фалшив. Истинските кабели сигурно са заровени под земята и идват от електростанцията в сърцето на Тармия. Та това е 150 мегаватова електростанция, господин полковник.
— Мамка му! — възкликна полковникът. Сетне се изправи и грабна купчината снимки.
— Браво, Чарли! Ще ги занеса на Бъстър Глосън. Междувременно няма какво повече да й се назлъндисваме на тая фабрика без покрив. Щом е важна за иракчаните, ще я гръмнем.
— Слушам, господин полковник, ще я включа в списъка.
— Не за след три дни, а още утре. С какви резерви разполагаме?
Сержантът отиде при компютъра.
— С никакви, господин полковник. Всички са заети, всички ескадрили до една.
— Не можем ли да отклоним някоя?
— Няма как. И без това сме го закъсали, заради проклетите Скъд. Почакайте, 430-а на Диего е свободна.
— Добре, дай го на тях.
— С ваше разрешение — обади се сержантът, използвайки фразата, която изразява любезно несъгласие, — тези самолети не са точно поразяващи бомбардировачи.
— Слушай, Чарли, след двайсет и четири часа иракчаните ще са разчистили това място. Нямаме избор, дай го на тях.
— Слушам, господин полковник.
Майк Мартин беше прекалено неспокоен, за да се укрива на съветска територия повече от няколко дни. Руският прислужник и съпругата му бяха обезумели от страх. Нощем не можеха да спят от безкрайната какофония от падащи бомби и ракети, от рева на мощните, но безрезултатни противовъздушни батареи на Багдад.
Ругаеха на висок глас всички американски и британски летци, но храната им свършваше, а за руснаците стомахът е неоспорим аргумент. Единственото решение беше отново да изпратят градинаря Махмуд да им напазарува.
Мартин обикаляше града с велосипеда си вече три дни, когато видя знака с тебешир. Беше на задната стена на една от старите къщи в Карадит-Мариам, а това означаваше, че Йерихон е доставил пакет в съответния тайник.