Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Скоро ароматът на свещите — мускус и пачули — се присъедини към меките каденци на „Хор на робите“ и се разнесе из апартамента.
Той отговаряше съвсем точно на описанието на експертите от Невиот, които бяха проникнали в него преди седмици — много спретнат и изключително чист. Апартаментът на придирчива възрастна дама, която живее сама.
Когато вечерята бе готова, Едит я сервира с многословни извинения. Карим опита месото и чистосърдечно го похвали, с което още повече я смути.
Докато се хранеха, разговаряха за проектираното посещение в двореца Шьонбрун и в Испанската школа по езда в двореца Хофбург, на Йозефплац.
Едит се хранеше, както правеше и всичко останало — педантично, досущ птиче, което кълве троха. Косата й бе опъната назад в стегнат кок на тила.
На светлината на свещите, защото той беше изгасил прекалено ярката лампа над масата, Карим изглеждаше мургав красив и мил както винаги. Непрекъснато доливаше чашата й, така че тя изпи далеч повече от онова, което си позволяваше от време на време.
Въздействието на храната, виното, свещите, музиката и компанията на младия й приятел бавно разяждаше бронята на нейната въздържаност.
Карим се приведе над празните чинии и се вгледа в очите й.
— Едит?
— Да.
— Мога ли да те попитам нещо?
— Щом искаш.
— Защо носиш косата си така опъната?
Въпросът беше нахален, личен. Тя още повече се изчерви.
— Аз… винаги съм я носила така.
Не, това не беше вярно. Имаше време, спомни си тя, времето с Хорст, когато косата й падаше свободно върху раменете, гъста и кестенява. Това беше през лятото на 1970-а край езерото Шлоспарк в Лаксенбург.
Карим стана безмълвно и отиде зад нея. Тя се притесни още повече. Нелепо положение. Сръчни пръсти измъкнаха гребена от кока й. О, това не можеше да продължава. Усети как издърпаха и фуркетите и косата й се разпиля по раменете. Тя не помръдна от мястото си. Същите пръсти вдигнаха косата и я прехвърлиха отпред — от двете страни на лицето.
Карим застана до нея и тя вдигна очи. Подаде й двете си ръце и се усмихна.
— Така е по-добре. Изглеждаш десет години по-млада и по-хубава. Да седнем на канапето. Ти пусни любимата си музика, а аз ще направя кафе. Може ли?
Без да чака разрешение, взе малките й длани в своите и й помогна да стане. Тя цялата се тресеше. Предполагаше се, че дружбата им е платонична. Но той не я бе докоснал, не я бе докоснал истински. Разбира се, тя никога не би допуснала такова нещо.
Погледна се в огледалото на стената — порозовяла и смутена, косата скриваше ушите й и очертаваше лицето й. Стори й се, че за миг долови образа на едно момиче, което познаваше преди двайсет години.
Овладя се и избра дългосвиреща плоча. Любимия й Щраус, валсовете, които знаеше наизуст. „Рози от юг“, „Виенски лес“, „Синият Дунав“… Слава Богу, той беше в кухнята и не видя как тя едва не я изтърва, докато я слагаше на грамофона. А Карим без затруднение намери кафето, водата, филтрите, захарта.
Когато й поднесе кафето, тя се бе свила в единия край на канапето и седеше с прибрани колене. Предпочиташе да разговарят за новия концерт в Музикферайн следващата седмица, но думите не идваха. Вместо това отпи от кафето.
— Едит, моля те, не се страхувай от мен — рече той. — Аз съм твой приятел, нали така?
— Не ставай глупав! Разбира се, че не ме е страх.
— Добре. Защото аз никога не бих ти сторил нищо лошо.
Приятел. Да, те бяха приятели. Приятелство, породено от общата им любов към музиката, изкуството, операта, културата. Нищо повече от това, наистина. Толкова е малка разликата между приятеля и любимия. Знаеше, че другите секретарки в банката имат съпрузи и любими, гледаше ги как се вълнуват, преди да отидат на среща, кискат се в коридорите на следващата сутрин, съжаляват я, че е толкова самотна.
— Това е „Рози от юг“, нали?
— Да, разбира се.
— Това е любимият ми валс.
— И на мен. — Така беше по-добре. Отново на тема музика.
Той взе чашата от скута й и я сложи до своята на масичката. Сетне стана, взе ръцете й и я вдигна да стане.
— Какво…
Взе дясната й ръка в лявата си, а с другата я хвана през кръста. Върху малкото останало свободно пространство между мебелите двамата се понесоха в ритъма на валса.
Гиди Барзилаи би казал: „Пускай се, пиленцето ми, не губи повече време.“ Какво знаеше той? Нищо. Първо доверието, после падението. Карим държеше дясната си ръка високо на гърба на Едит.
Докато се обръщаха и помежду им имаше сантиметри разстояние, Карим придърпа хванатите им длани по-близо до рамото си, а с дясната приближи Едит до тялото си. Стана неусетно.