Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Рева се тръшна на един стол, разкопча омразната яка и започна да се чеше ожесточено.
— Онзи старчок лъже — заяви тя.
— Очевидно — отвърна чичо ѝ, извади тапата и подуши съдържанието на бутилката. — Долината Умблин, петгодишно. Чудесна реколта.
— Само толкова? — попита Рева. — Той те лъже в лицето и ти не правиш нищо по въпроса?
Васалният лорд се усмихна мълчаливо и си наля.
— Целта беше да му отправим предупреждение — каза Велис и погледна към нея от бюрото си, същото, край което се бе спряла Рева в нощта, когато бе проникнала в къщата, за да вземе меча. Велис явно още четеше същата книга, онази за парите и винопроизводството, и бюрото ѝ беше отрупано с бележки. — Сега големият лицемер ще мине в отбрана.
— А лично аз бих искал да си остане в отбрана завинаги — добави чичо Сентес. — Нещо, което прочутият ти дядо така и не съумя да направи.
— Той знае — каза Рева. — Знае къде е жрецът. Сигурна съм.
— Жадна си за отмъщение, миличка? — попита Велис. — Толкова зле ли се е отнасял с теб?
„Мръсна, безбожна грешница…“ Рева стана и тръгна към вратата.
— Отивам да се преоблека.
— Добре ще е да знаем повече за него — спря я Велис. — Как си била отгледана. Къде си отрасла. В замък или в пещера някъде в планините?
— В плевня — изсумтя тя, после излезе.
Отиде в стаята си, съблече омразната рокля, толкова бързо, че я скъса на няколко места, и я захвърли в един ъгъл. Облече любимите си дрехи — клин за езда и широка блуза, които ѝ бяха дали по нейно настояване въпреки възраженията на Велис. „Сама ще го намеря — реши тя, докато връзваше връзките на ботушите си. — Нощес ще се промъкна в катедралата и ще накарам стареца да изплюе тайните си…“
На вратата се почука, тихо, но настоятелно. Рева отвори и видя чичо си, лицето му настоятелно като почукването, макар и мило в същото време.
— Плевня? — каза той.
Тя въздъхна, обърна се и отиде да седне на леглото. Той влезе в стаята, затвори вратата и седна до нея. Рева с изненада забеляза, че този път не си е взел бутилката. Поседяха мълчаливо, докато Рева се опитваше да намери думи, които да му прозвучат смислено.
— Беше голяма — каза накрая. — Плевнята. Нямаше животни, нито плугове и рала, само той и аз, и много слама. Първият ми ясен спомен е как се катеря по гредите. Паднех ли, той ме биеше.
— Често ли го правеше?
— Изгубила съм им бройката. Знаеше как да ме бие с тоягата си, така че да не оставя белези. Освен този. — Вдигна косата си да му покаже белега зад дясното си ухо, останал ѝ от побой, след който бе изпаднала в безсъзнание.
— Знаеш ли къде е тази плевня?
— Беше насред просторни пасища с висока трева, рядко идваха други хора. Строги мъже, които ме гледаха странно. Той ги наричаше своя братя, а те него — Верния жрец. Но имаше един, който беше различен от другите. Идваше само веднъж или два пъти годишно и всеки път жрецът ме караше да се крия в сенките. Не чувах какво си говорят, но съм почти напълно сигурна, че жрецът се обръщаше към него с „милорд“.
— Можеш ли да го опишеш?
— Широкоплещест, не особено висок. С гола глава и черна брада.
По очите му разбра, че се е сетил за кого говори. Очакваше да назове мъжа по име, но вместо това той каза:
— Продължавай. Какво друго си спомняш?
— Когато поотраснах, той започна да ме води в селото, където купуваше провизии. По онова време не знаех как да се държа в присъствието на много хора, помня, че първия път пищях и сочех развълнувано. Като си прибрахме, той ме наби. „Не трябва да привличаш вниманието — така каза, — трябва да минаваш през живота на другите хора, без да оставяш следа.“ След това понякога ме пращаше в селото сама нощем, било за да открадна нещо, било за да подслушвам. Сигурно е гледал на това като на упражнение за свещената ми мисия. Опознах селяните, клюките, които чувах, ми дадоха доста ясна представа за живота им. Жената на пекаря му изневеряваше с един калайджия, който идваше в селото на всеки две седмици. Коларят беше загубил син при Зеления брод. Селският жрец твърде много обичаше виното. После една нощ се случих близо до отворен прозорец… — „Знаех я само като дъщерята на обущаря. Стоеше пред един леген и плъзгаше гъба по кожата си. Под светлината на фенера кожата ѝ сякаш грееше, косата ѝ беше като злато…“
— Рева? — подкани я чичо Сентес.
Тя тръсна глава.
— Жрецът ме е следял, без да знам, всяка нощ. Задържах се твърде дълго пред онзи прозорец. На следващия ден ме преби. Оттогава ми е този белег. — И тя вдигна ръка към косата си.