Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Хайде. — Тръгнах напред, като заобикалях варните ями, където се слагаха останките на длъжниците, чиито близки са платили цената. Две разхлопани каруци стояха до стената, едната натоварена с няколко измършавели трупа, предназначени за прасетата.
— Но… — Хенан ме сграбчи за ръката и ме спря.
— Какво? — Гневът, че съм останал без пукната пара, си проби път навън, за да обагри тона ми.
— Те са мъртви — прошепна Хенан.
— Е, надявам се да са… — Намръщих се срещу него. Може да беше само дете, но вече бе виждал предостатъчно трупове. Тогава ме осени защо можеше да ни е по-добре да рискуваме с бунтовете и възможността за повторно залавяне в предната част на затвора. — Мамка му!
Сух дращещ звук се разнесе от варните ями зад нас, а трите измършавели трупа в каруцата започнаха да се мъчат да се разплетат.
— Бягай!
Само малко ме е срам да кажа, че надбягах момчето. Старите навици умират трудно. Хубаво е да си по-бърз от онова, което те гони, но всъщност при бягането най-важното е да си по-бърз от най-бавния преследван. Правило номер едно: бъди пред другия човек. Или дете.
Вратите към външния свят се извисиха над мен, дебели плоскости от сухо дърво, подсилени с железни пирони, с тежък заключващ механизъм по средата. Пъхнах трескаво ключа, завъртях го и натиснах със сила, родена от отчаянието. Хенан се стрелна през тясната пролука секунди по-късно, гонен по петите от бяла фигура, която оставяше след себе си димяща диря от вар. Двамата заедно затръшнахме вратата и ключът на Локи я заключи точно когато първото тяло се блъсна в дървото.
30.
— Не спирай! — Сграбчих ръката на Хенан и го повлякох по улицата зад затвора. Свихме в първата пресечка, която ни се изпречи. Тъмните улички може да са опасни, но когато бягаш от затвор за длъжници в банкерски град и мъртви съкилийници жадуват да изядат меките ти части, даже най-западналата уличка в християнския свят е по-малкото зло.
Тесните проходи скриваха луната също толкова ефективно, колкото и слънцето, и ако се изключеше някоя тънка ивица светлина, процеждаща се от околните сгради, тичахме почти на сляпо. На всеки ъгъл си представях как трупът на някой просяк стои там в мрака, с широко разперени ръце и гладна усмивка. Завой след завой се оказваше, че греша. В крайна сметка Хенан беше този, който ме спря, а не някой мъртвец, търсещ ключа.
Силите на момчето се изчерпаха за няколко минути. Отначало трябваше само да спира сегиз-тогиз, за да си поеме дъх, но почивките ставаха все по-дълги и скоро трябваше да избирам дали да го нося, влача, изоставя или да спра. Аз самият също се чувствах доста уморен, затова спряхме и се притаихме под свода на една порта, водеща към нечия оградена със стена градина. Можех само да се надявам, че мъртвите виждат в тъмното не по-добре от живите и че портата зад гърбовете ни ще спре атаките поне от тази посока.
— Просто трябва да излезем през градските порти и да се отправим на север. Може да пратят ездачи по Римския път, така че ще се наложи да хванем друг маршрут. Границата току-виж се оказала проблем… но има дни дотогава. — Млъкнах, за да си поема така необходимия въздух. — Щеше да е много по-лесно, ако имахме някакви пари. — Позволих си кратко мълчание, за да си спомня за моето прекрасно злато, хвърлено, разпиляно или откраднато в проклетия затвор. Очите ме защипаха от несправедливостта на всичко това. Бях имал в чантата пари за кралски откуп, а и дори когато ми ги взеха, имах достатъчно по тялото си, за да откупя поне любимото куче на краля… Може дори да съм проронил някоя мъжка сълза под прикритието на мрака.
— Трябва първо да измъкнем Снори и останалите — каза Хенан.
— Кара ще се оправи: сигурно се е измъкнала в суматохата. Пък и тя е вещица, изненадвам се, че досега не е използвала магията си, за да избяга. Всъщност… — Всъщност изведнъж ме осени мисълта, че е доста странно, че изобщо е попаднала в затвора за длъжници. Банкерите не биха ли горели от желание да разпитат и нея?
— Трябва да ги измъкнем. — Гласът на Хенан прозвуча настоятелно в тъмното. — Не можем да ги оставим да умрат там вътре!
— Е, да, разбира се, че искам да спасим Снори и Тутугу, Хенан, само дето… — Само дето изобщо не исках, защото щяхме да бъдем заловени или убити. — Няма начин да го направим. Не и с един човек. Дори ако този човек е принц. Не, това, което трябва да направим, е да се върнем във Вермилиън по най-бързия начин и да пратим помощ.
— Да пратим… помощ? — Той може да беше само хлапе, но не се връзваше.
— Да. Ще кажа на Червената кралица и…