Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Престанете! Престанете веднага! — Мириамел я болеше глава. Кавгата продължаваше от обяд предния ден. — Исгримнур е прав. Нямаме избор.

Кадрах като че ли се канеше да каже нещо хапливо, но вместо това млъкна и се загледа към празните къщи на Селска горичка.

— Ще тръгнем в същата посока като Тиамак — заяви Исгримнур. — По този начин, ако нещо се е случило с него — искам да кажа, ако е ранен или лодката му се е пробила, или нещо подобно — поне можем да опитаме да му помогнем.

— Но той каза, че не отива далече — само до другия край на селото — каза Мириамел. — Когато отминем последните къщи, няма да знаем накъде е смятал да ни поведе, нали?

— Няма, дявол да го вземе! И как можах да съм толкова глупав да не се сетя да го питам! А трябваше. — Исгримнур се навъси. — Не че казаното от него би имало голям смисъл — от тия проклети блата само ми се замайва главата.

— Но слънцето е все едно и също, дори над Вран — каза Мириамел. В тона й вече се прокрадваше отчаяние. — Звездите също. Ще можем поне да определяме накъде е север, към чичо Джосуа.

Исгримнур се усмихна тъжно.

— Да. Това е вярно, принцесо. Ще направим каквото можем.

Кадрах внезапно стана и тръгна към лодката, която бяха избрали, като заобиколи стария Камарис, който беше провесил краката си от кея и ги плацикаше в зелената вода. Преди малко Мириамел беше правила същото и я ухапа една костенурка, но старецът явно беше установил по-приятелски отношения с обитателите на реката.

Кадрах се наведе и вдигна една торба от струпаните на пристана.

— Няма да споря повече — каза монахът и се наведе за втора торба. — Дайте да натоварим колкото храна и вода можем. Поне няма да умрем от глад и жажда, макар че скоро може и да поискаме това да е станало.

Мириамел се разсмя насила.

— Елисия, Божия майко! Кадрах, ако си толкова отчаян, дай да те убием и да те спасим от страданията ти!

— Чувал съм и по-лоши предложения — измърмори Исгримнур.