Драконите на изчезналата луна [bg]

„Може би Мина е мъртва“ — казваше един глас вътре в него, карайки го да потръпва.

— Мина! — повика отново и този път в отговор се чу стенание.

Единият окървавен и покрит с червени люспи хълбок на Малис помръдна.

Галдар бързо вдигна счупеното копие. Загледа се продължително към главата на драконесата, отпусната странично върху скалите по такъв начин, че се виждаше само едното й око. Окото гледаше невиждащо право към небето. Вратът й бе изкривен и навярно прекършен. Нямаше начин Малис да е оцеляла.

Стенанието се повтори и един отслабнал глас го повика:

— Галдар!

Минотавърът захвърли копието с радостен вик и скочи към гласа. Изпод корема на дракона едва-едва се подаваше окървавена ръка. Малис се бе стоварила върху Мина и по този начин я бе обездвижила почти напълно.

Галдар подпря с рамо стената от изстиващи вътрешности и плът и натисна. Трупът на драконесата бе тежък, не по-малко от неколкостотин тона. Със същия успех можеше да се опита да помръдне планината.

Вече се поболяваше от тревога. Гласът на Мина звучеше съвсем отслабнало. Минотавърът сложи ръце върху широко разпорения стомах на чудовището. Червата избълваха съдържанието си; блъсна го невероятна смрад, така непоносима, че едва не повърна, и се опита да спре да диша напълно.

— Едва го повдигам, Мина — извика към нея той. — Трябва да изпълзиш. Побързай. Няма да издържа дълго.

— Долетя отговор, ала така и не успя да разбере какъв, понеже гласът й бе приглушен. Минотавърът изскърца със зъби, подгъна колене, пое си чудовищно количество въздух и натисна нагоре с цялата си сила. Дочу драскащ звук, мъчително поемане на дъх и още един приглушен вик. Мускулите му се пръскаха от напрежение и болка, ръцете му започваха да изтръпват. Силите му нямаше да стигнат. Изкрещя предупредително и отпусна плътта на чудовището, след което задиша учестено, за да възстанови нормалния ритъм на сърцето си, застанал сред кашата от вонящи вътрешности. Когато погледна надолу, откри, че Мина лежи в краката му.