Нови римски разкази [bg]

- Маурицио, какво правиш по тези места?

Беше Глория. Не знам как не я бях видял, но на морето е така, плажът изглежда безлюден в един момент и веднага след това някой изниква изпод земята. Беше в панталон от синьо рипсено кадифе - аха да се пукне по силното и тяло, подобно на статуя; останалото си беше същото: хубаво момиче, с лице, развалено от възголемия нос, но развалено по симпатичен начин, харесваше ми. Отвърнах хладно:

- Живите рано или късно се срещат.

Тя, жизнерадостна, но малко напрегната, продължи:

- Тази нощ те сънувах и си рекох: ще видиш, днес ще го срещнеш. И наистина, ето те тук. Какво правиш?

- Нали виждаш.

Преминах реката, седнах на земята и започнах да си суша ходилата на пясъка. Тя се приближи към мен, малко смутена:

- Защо не дойдеш да обядваш с мен?

- А той?

По лицето и се изписа огорчение, но аз не го разбрах.

- Няма го.

Тръгнахме по брега, покрай къпалните, после се изкачихме по плажа между затворените кабинки към боровата гора. Гората беше безлюдна, независимо от многото вили, вилички и летни къщи, заключени и залостени. Засенчените от пинии булеварди и те бяха безлюдни, докъдето поглед стига. Говорехме си за това-онова и от улица в улица стигнахме до вилата на Глория - малка бяла къща, по-скоро хижа със сламен покрив до земята, но вътре истинска съвременна вила с всички удобства. Долавях, че Глория крие от мен нещо, но същевременно иска да го сподели, защото от време на време въздишаше или ме гледаше по особен начин, все едно казваше: толкова съм нещастна. Едва след много въпроси и настояване, докато приготвяхме заедно обяда в кухнята, истината излезе на бял свят: от десет дни Морикони не се е появявал, а тази сутрин и се обадил по телефона да я предупреди да не очаква да го види повече. Глория ми обясни също, че Морикони, търговец на вина, бил фалирал поради непремерени сделки и преотстъпил вилата на свой кредитор, някой си Конте, когото Глория познава. Тъкмо днес въпросният Конте щял да дойде, за да влезе във владение на вилата. Реагирах спонтанно:

- Дошъл съм ненавреме... ако искаш, ще си тръгна.

Но тя припряно възрази:

- Не, напротив, остани. Добре е, че дойде! Този Конте не го понасям и предпочитам да не оставам сама с него.

Правеше се на спокойна, ала си личеше колко е притеснена - едно странно безпокойство: хем се чувстваше несигурна, хем изпитваше съмнения. Седнахме на масата в кухнята и се опитах да разбера:

- Какво ще правиш?

Тя отговори с наведени очи:

- Още не знам.

- Още?

- Е, не ме питай за друго. Да, още.

Смених темата. През цялото време обаче усещах, че Глория не ми се доверява и мисли за нещо, но не иска да ми го каже. Често гледаше към прозореца, сякаш очакваше някого. Очакваше Конте очевидно; но защо твърди, че не може да го понася? Бяхме на плодовете, когато двама мъже бързо прекосиха градината пред прозореца. Тя мигом скочи на крака: