V. [bg]

Купища изпотрошени тухли във формата на надгробни могили. Изтърколила се наблизо зелена барета. Кралските командоси? Над Марсамушето се пръскат осветителни снаряди от зенитките. Червени отблясъци, издължени сенки иззад ъгловия магазин, които в неравномерната светлина се въртят около някаква скрита ос. Невъзможно е да бъде определено чии са те.

Утринното слънце все още е ниско над морето. Ослепително. Дълга сияйно блестяща следа, широка бяла пътека водеща от слънцето към точката на наблюдение. Бучене на „Месершмити“. Невидими. Ревът на моторите се усилва. „Спитфайъри“ излитат нагоре по стръмна траектория. Миниатюрни черни силуети на сребристо-яркия небесен фон. Поемат курс към слънцето. В небето се появяват мръсни петна. Жълто-оранжево-кафяви. С цвета на изпражнения. Черни. Слънцето позлатява очертанията им и те плават бавно към хоризонта като медузи. Петната се разпростират, сред старите разцъфват нови. На такава височина въздухът често е съвсем неподвижен. Друг път вятърът ги разпръсква за броени секунди. Вятър, машини, мръсен дим. Понякога слънце. Започне ли да вали дъжд, видимостта е нулева. Но духащият там горе вятър се устремява надолу и тогава чуваш всичко.

В продължение на месеци, предимно „впечатления“ и почти нищо друго повече. А не беше ли Валета само впечатление? По време на бомбардировките всичко цивилно и притежаващо душа се намираше под земята. Останалите бяха прекалено заети, че да „наблюдават“. Валета бе оставена на самотек, ако не броим наподобяващите Фаусто скитници, които в най-добрия случай изпитваха само мълчаливо сродство и в достатъчна степен приличаха на града, за да не изкривяват, чрез акта на възприятието, достоверността на „впечатленията“. Необитаемият град е различен, съвсем друг и няма абсолютно никаква прилика с това, което би видял „нормалният“ наблюдател, бродещ в не особено често настъпващата тъмнина. Отказът от достатъчно пълна самота е типично прегрешение на всички лишени от въображение или псевдоодухотворени същества. Натрапчивият им стремеж към групиране и патологичният им страх от самотата се разпростират отвъд прага на съня. Ето защо, когато свият зад ъгъла — както трябва да правим всички ние, както сме правили и правим, някои по-рядко, други често, — и се озоват на улицата… Ти знаеш, дете мое, коя улица имам предвид. Улицата на 20-тия век, в чийто далечен край или извивка, вярваме ние, ще се появи усещането за дом или безопасност. Ала никакви гаранции за това няма. Улица, в чийто погрешен край се оказваме, поради причини най-добре известни на инициаторите, отредили ни място там. Ако такива организатори изобщо съществуват. Но при всички случаи това е улица, която трябва да изминем.