Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Бъдещето на дъщеря й я занимаваше от години, защото на Ерика — сравнена с други девойки, вече на възраст за женете — липсваха много работи. Госпожа Перманедер не само не се движеше в обществото, но дори живееше във вражда с него. Мисълта, че поради двукратния й развод висшите кръгове я смятат малоценна, беше се превърнала за нея донякъде в натраплива представа и тя виждаше презрение и злорадство там, гдето вероятно имаше само безразличие. Вероятно например консул Херман Хагенщрьом, този свободомислещ и почтен човек, когото богатството бе направило ведър и благосклонен, би я поздравил на улицата, ако това не му бе запретено най-строго от погледа, с който тя, отметнала глава назад, гледаше някъде встрани от лицето му — това „лице с вид на пастет от гъши дроб“, което тя, ако употребим един от силните й изрази, „мразеше като чумата“. Ето защо Ерика не се движеше в сферата на вуйчо си, сенатора, не посещаваше балове и разполагаше с твърде малко възможности да се запознава с господа.
Въпреки това, особено откак самата тя, както казваше, беше си „изпяла песента“, госпожа Антония таеше пламенно желание дано дъщеря й осъществи ония надежди, в които тя, майката, бе ударила на камък, именно: да сключи изгоден и щастлив брак, който да прави чест на семейството, и да покрие със забрава майчините несрети. Особено заради по-големия си брат, който в последно време проявяваше толкова малко радост и надежда, Тони жадуваше да даде доказателство, че щастието на тяхното семейство още не е изчерпано, че то още не е стигнало до своя край... Втората й зестра, онези 17 000 талера, които господин Перманедер бе й върнал с такава голяма почтеност, стояха готови за Ерика. И едва забелязала нежната връзка, която се плетеше между дъщеря й и директора, проницателната и опитна госпожа Антония започна да отрупва небето с молитви: дано господин Вайншенк им направи визита. И той им направя визита. Яви се на първия етаж, биде посрещнат от трите дами — баба, дъщеря и внучка, — побеседва десетина минути с тях и обеща да дойде пак някой ден след пладне на кафе и непринуден разговор.
Стана и това, опознаха се. Директорът беше роден в Силезия, гдето още живееше старият мy баща; изглеждаше обаче, че мисълта за родителското семейство не го занимаваше и че Хуго Вайншенк беше по-скоро Selfmademan[86]. Той притежаваше и невроденото, не много, сигурно, малко прекалено и донякъде недоверчиво самочувствие на такъв; обноските му не бяха съвършени, а той самият като събеседник беше ужасно непохватен. Впрочем и жакетът му беше с доста еснафска кройка и на места излъскан, маншетите с големи, черни янтарни копчета изглеждаха не съвсем нови и чисти, а нокътят на средния пръст на лявата му ръка поради някаква злополука беше напълно изсъхнал и почернял и представляваше доста неприятна гледка; това обаче не пречеше на Хуго Вайншенк да бъде достоен за уважение, прилежен, енергичен човек с 12 000 марки годишен доход, а в очите на Ерика Грюнлих — дори хубавец.
Госпожа Перманедер бързо обхвана с поглед и прецени положението. Поприказва открито по тоя въпрос с консулшата и сенатора. Беше ясно, че интересите се срещаха и допълваха. Подобно на Ерика, директор Вайншенк също нямаше никакъв допир с обществото; двамата си бяха просто взаимно необходими и явно предопределени от бога един за друг. Ако директорът, който наближаваше четиридесетте и чиято коса вече се прошарваше, желаеше да си създаде домакинство, което да подобава на длъжността му и да отговаря на материалното му положение, то женитбата с Ерика Грюнлих му откриваше достъп до едно от първите семейства в града, можеше да го издигне в професията му и да го затвърди на служебното му място. Що се отнасяше до благополучието на Ерика, то госпожа Перманедер имаше право да си каже, че в случая могат да се смятат изключени поне нейните собствени несрети. Хуго Вайншенк не показваше ни най-малка прилика с господин Перманедер и се отличаваше от Бендикс Грюнлих с качеството си на солиден чиновник със сигурна заплата, което не изключваше по-добра бъдеща кариера.
С една дума: от двете страни беше налице много добра воля, следобедните посещения на директор Вайншенк се заповтаряха бързо едно след друго и през януари — януари 1867 година — той си позволи да помоли с няколко къси, мъжествени и прями думи за ръката на Ерика Грюнлих.
От тоя ден нататък той се числеше към семейството, започна да участвува в „детските дни“ и бе приет твърде радушно от близките на годеницата си. Без съмнение той почувствува веднага, че не беше много на мястото си сред тях, но облече това чувство в двойно по-смело държане и консулшата, вуйчо Юстус, сенатор Буденброк — недотам обаче и дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ — проявиха тактична снизходителност спрямо тоя способен канцеларист и салонно неопитен човек на суровия труд.
86
(англ.) Самоиздигнал се човек — „ковач на своето щастие",