Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Стана и това, опознаха се. Директорът беше роден в Силезия, гдето още живееше старият мy баща; изглеждаше обаче, че мисълта за родителското семейство не го занимаваше и че Хуго Вайншенк беше по-скоро Selfmademan[86]. Той притежаваше и невроденото, не много, сигурно, малко прекалено и донякъде недоверчиво самочувствие на такъв; обноските му не бяха съвършени, а той самият като събеседник беше ужасно непохватен. Впрочем и жакетът му беше с доста еснафска кройка и на места излъскан, маншетите с големи, черни янтарни копчета изглеждаха не съвсем нови и чисти, а нокътят на средния пръст на лявата му ръка поради някаква злополука беше напълно изсъхнал и почернял и представляваше доста неприятна гледка; това обаче не пречеше на Хуго Вайншенк да бъде достоен за уважение, прилежен, енергичен човек с 12 000 марки годишен доход, а в очите на Ерика Грюнлих — дори хубавец.

Госпожа Перманедер бързо обхвана с поглед и прецени положението. Поприказва открито по тоя въпрос с консулшата и сенатора. Беше ясно, че интересите се срещаха и допълваха. Подобно на Ерика, директор Вайншенк също нямаше никакъв допир с обществото; двамата си бяха просто взаимно необходими и явно предопределени от бога един за друг. Ако директорът, който наближаваше четиридесетте и чиято коса вече се прошарваше, желаеше да си създаде домакинство, което да подобава на длъжността му и да отговаря на материалното му положение, то женитбата с Ерика Грюнлих му откриваше достъп до едно от първите семейства в града, можеше да го издигне в професията му и да го затвърди на служебното му място. Що се отнасяше до благополучието на Ерика, то госпожа Перманедер имаше право да си каже, че в случая могат да се смятат изключени поне нейните собствени несрети. Хуго Вайншенк не показваше ни най-малка прилика с господин Перманедер и се отличаваше от Бендикс Грюнлих с качеството си на солиден чиновник със сигурна заплата, което не изключваше по-добра бъдеща кариера.

С една дума: от двете страни беше налице много добра воля, следобедните посещения на директор Вайншенк се заповтаряха бързо едно след друго и през януари — януари 1867 година — той си позволи да помоли с няколко къси, мъжествени и прями думи за ръката на Ерика Грюнлих.

От тоя ден нататък той се числеше към семейството, започна да участвува в „детските дни“ и бе приет твърде радушно от близките на годеницата си. Без съмнение той почувствува веднага, че не беше много на мястото си сред тях, но облече това чувство в двойно по-смело държане и консулшата, вуйчо Юстус, сенатор Буденброк — недотам обаче и дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ — проявиха тактична снизходителност спрямо тоя способен канцеларист и салонно неопитен човек на суровия труд.