Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
ГЛАВА ОСМА
Война и бойни викове, разквартируване и суетня! Пруски офицери заемат редицата паркетирани стаи на изящния първи етаж в новата къща на сенатор Буденброк и целуват ръце на домакинята; Кристиан, който се е завърнал от Йоинхаузен, ги въвежда в клуба, а в къщата на „Менгщрасе“ мамзел Северни, Рикхен Северин, новата прислужница на консулшата, заедно с момичето мъкне цели купища дюшеци в „Портала“, старата градинска къща, пълна с войници.
Навсякъде гъмжило, смут и напрежение. Войскови части излизат през градската порта, други влизат, заливат града, ядат, пият, изпълват ушите на гражданите с барабанен бой, тръбни сигнали и команди, после пак заминават. Приветствуват престолонаследници, преминават една след друга войскови части. После тишина и очакване.
В края на есента и през зимата войските се завръщат, увенчани с победа, биват отново разквартирувани и после заминават под викове „ура“ на облекчително отдъхващите си жители. Мир, краткотрайният, натежал от събития мир през 1865 година.
И между две войни, недокоснат и спокоен в диплената си дреха, която прилича на престилка, и с къдравите си, меки коси, малкият Йохан играе в градината край фонтана или на „Чардака“, отделен нарочно за него посредством малка колонна естрада от терасата на втория етаж — играе игрите на четири и половина годишната си възраст... Тези игри, дълбокият смисъл и прелестта на които никой възрастен вече не може да разбере и за които не е нужно нищо друго освен три дребни камъчета или късче дърво, което може би носи като шлем цветче от радика, но преди всичко: чистата, силна, пламенна, целомъдрена, още несмутена и ненаплашена фантазия на оная честита възраст, когато животът още се страхува да ни докосне, когато още нито дълг, нито вина дръзват да сложат ръка на нас, когато ние имаме право да виждаме, да чуваме, да се смеем, да се удивяваме и да мечтаем, без още светът да изисква от нас да му служим, гдето нетърпението на ония, които ние все пак бихме желали да обичаме, още не ни мъчи по признаци и първи доказателства, че бихме могли да служим както трябва... Ах, няма да мине дълго време и всичко ще се нахвърли върху нас с просташкото си надмощие, за да ни изнасилва, обучава, поваля на земята, смалява, погубва...
Докато Хано играеше, ставаха велики работи. Войната пламна, победата клонеше ту към едната, ту към другата страна и накрая бе спечелена, родният град на Хано Буденброк, присъединил се благоразумно към Прусия, поглеждаше не без задоволство към богатия Хамбург, който трябваше да заплати за своята вяра в Австрия с това, че престана да бъде свободен град.
Но през юли, непосредствено преди сключването на примирието, едно едро франкфуртско предприятие фалира и търговската къща „Йохан Буденброк“ загуби на един път кръглата сума от 20 000 талера.
ОСМА ЧАСТ
ГЛАВА ПЪРВА
Господин Хуго Вайншенк, от известно време заемащ длъжността директор на градското застрахователно дружество срещу пожар, правеше впечатление на делови, заможен, и властен човек, когато със затворения си жакет, с тесните си черни мустаци, враснали мъжествено и сериозно в ъглите на устата, с еластичните си и самоуверени крачки прекосяваше широкия пруст, за да отиде от предните в задните канцеларски помещения, като държеше двата си пестника пред себе си и непринудено движеше лактите си отстрани.
От другата страна беше Ерика Грюнлих, вече двадесетгодишна — едра, разцъфнала девойка, свежа и хубава, цялата здраве и сила. Случеше ли се тя да слиза по стълбата или да минава покрай горните перила тъкмо когато се зададеше господин Вайншенк — а това се случваше често, — то директорът сваляше цилиндъра от късите си черни коси, които над слепоочията вече започваха да побеляват, разкършваше се по-силно в талията на жакета си и поздравяваше младата девойка с удивения и възхитен поглед на кестенявите си очи, които шареха дръзко наоколо... Ерика побягваше, сядаше на някоя ниска прозоречна дъска и плачеше по цял час от безпомощност и смущение.
Госпожица Грюнлих бе отраснала добродетелно под надзора на Тереза Вайхброт и мислите й не стигаха далеко. Тя плачеше от цилиндъра на господин Вайншенк, от начина, по който той дигаше и спускаше отново веждите си, щом я зърнеше, от крайно царствената му стоика и от двата балансиращи пестника. Обаче майка й, госпожа Перманедер, виждаше по-далече.