Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Той замълча и те повървяха известно време безмълвно; фонтанът ромонеше в тишината и шепнеше в шумака на ореха. После госпожа Перманедер въздъхна така дълбоко, че някой би го взел за хлипане.
— Колко тъжно говориш, Том! Никога до днес не си говорил толкова тъжно. Но добре направи, че си каза какво ти тежи, сега ще ти бъде по-леко да го избиеш из ума си.
—Да, Тони, трябва да се помъча да го избия някак. А сега дай ми двете писма от Клара и пастора! Ще бъдеш доволна, ако те освободя от тая работа и утре преди пладне поприказвам самият аз с мама. Добрата мама! Но ако наистина се касае за туберкули, ще трябва да се примирим.
ГЛАВА СЕДМА
— И ти не ме питаш?! Заобикаляш ме?!
— Постъпих така, както трябваше да постъпя.
— Постъпила си безгранично погрешно и неразумно!
— Разумът не е върховно нещо на земята.
— Без фрази!... Касае се за една най-обикновена справедливост, която ти си пренебрегнала по един възмутителен начин.
— Ще ти забележа, синко, че ти от своя страна немариш за страхопочитанието, което ми дължиш.
— А аз ще отговоря, мила мамо, че никога до днес не съм забравил това страхопочитание, но че моето качество на син става равно на нула, когато се изправям пред тебе с въпроси на фирмата и на семейството като върховен глава по мъжка линия и на мястото на моя баща...
— Искам да млъкнеш вече, Томас.
— О, не, няма да замълча, докато ти не схванеш безмерното си безразсъдство и слабост.
— Ще разполагам със състоянието си наспроти желанията си.
— Справедливостта и разумът слагат граница на твоите желания.
— Не съм помисляла никога, че ще бъдеш в състояние така да ме обиждаш!
— Не съм помислил никога, че ще бъдеш в състояние да ме удариш така безогледно в лицето!...
— Том! Том! — чу се изплашеният глас на госпожа Перманедер.
Тя седеше пред прозореца на стаята с пейзажите и кършеше ръце, докато брат й ходеше със страшно възбудени, крачки из стаята, а консулшата, смазана от гняв и болка, седеше на дивана, като се подпираше с една ръка на възглавката, а другата при някоя силна дума отпускаше върху масата. Тримата носеха траур за Клара, която беше напуснала земните селения, и тримата бяха бледи и извън себе си.
Какво ставаше? Нещо ужасно, страхотно, нещо, което на самите участници изглеждаше чудовищно и невероятно. Крамола, ожесточена разправа между майка и син.
Беше през август, едно душно следпладне. Само десет дни след като сенаторът крайно предпазливо бе предал на майка си двете писма от Зиверт и Клара Тибуртиус, беше му се паднала втора тежка задача: да порази старата дама с известието за смъртта. После бе заминал за Рига да присъствува на погребението, бе се върнал заедно със зетя си Тибуртиус, който прекара няколко дни сред семейството на покойната си съпруга, а също така навести Кристиан в хамбургската болница... И сега, когато пасторът от два дни отново се намираше в родината си, консулшата с явно колебание бе направила това разкритие пред сина си...