Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
И все пак сега се измъчваше по-малко, отколкото в последните дни.
— И какъв е резултатът от вашите наблюдения?
Донцова започна да разказва в общи линии, но той настоя за повече подробности.
— Но аз съвсем нямам намерение да ви отнемам цялата съботна вечер, Дормидонт Тихонович! След като така и така ще дойдете да ме видите на рентгена…
— А вие знаете ли какъв еретик съм? Че преди да се докосна до рентген, съм работил двадесет години? И само какви диагнози определяхме! Много просто — не бива да се пренебрегва и най-невинният на пръв поглед симптом! Трябва да видиш всички в съвкупност, по реда на появяването им. Търсиш такава диагноза, която не пропуска нито един симптом! Именно тя, гълъбче, е най-вярната! А с рентгена човек се чувства като с фотоекспонометър или часовник, защото, когато са ти подръка, ти губиш способността да разчиташ само на себе си, да чувстваш времето. А когато ги няма, се стягаш. Знам, на лекарите ще им бъде по-трудно, но на болните — по-лесно, а и изследванията ще бъдат по-малко.
Донцова започна да разказва, като диференцираше и групираше симптомите, стараеше се да не изпусне онези подробности, които биха могли да очертаят тежка диагноза (макар неволно да й се искаше да ги пропусне, за да чуе: «Това са бели кахъри, Люда, и нищо повече!»). Каза и за състава на кръвта, доста лош, и за повишението на РУЕ. Той я слушаше внимателно, задаваше въпроси, понякога кимаше, сякаш искаше да й каже, че това се среща при всеки човек, но за «белите кахъри» въобще не споменаваше. Донцова за миг си помисли, че всъщност той вече навярно е съставил диагнозата и може открито да го попита, без да чака деня, когато ще я види на рентгена. Но така веднага да попита, за да разбере, й бе страшно. Трябваше непременно да отложи, да смекчи присъдата му с няколко дни на очакване!
А колко приятелски разговаряха, когато се срещаха на научните заседания! Но ето че бе дошла, признавайки си, че е болна, сякаш ставаше дума за престъпление, и веднага равенството между тях изчезна! Но не равенството я занимаваше, защото то никога не може да съществува между учител и ученик, а нещо по-ужасно — с признанието си тя сякаш изключваше себе си от благородното съсловие на лекарите, за да се окаже в зависимото съсловие на болните. Наистина Орещенков сега не пожела да попипа болното място, а все така разговаряше с нея като с гостенка. Изглежда, мълком й предлагаше засега да остане и в двете съсловия, но тя вече не можеше да се държи както преди.
— Макар и Верчето Хангард да е такъв диагностик, на когото бих се доверила — със същия бърз маниер, изработен през натоварените работни дни, изстрелваше фразите Донцова, — но тъй като вас ви има, Дормидонт Тихонович, реших…
Орещенков не откъсваше погледа си от нея. Сега на Донцова не й направи впечатление, по преди две години би успяла да открие във втренчения му изучаващ поглед постоянния проблясък на обреченост, който се бе появил след смъртта на жена му.
— Значи, ако все пак се наложи… болничен лист, имате зад себе си Верчето?
(Бе избрал най-меката дума! Значи няма нищо?…)
— Да, тя напълно е узряла, за да бъде завеждащ отделението.
Орещенков кимна с глава и отново поглади козята си брадичка.
— Че е узряла, узряла е, а за омъжването?
Донцова поклати глава.
— И е моята внучка е същото. — Орещенков изведнъж заговори шепнешком. — Не може да си намери… Не е лесна работа.
По повдигнатите ъгълчета на веждите Донцова разбра, че докторът е разтревожен.
Той също се съгласи, че не бива да се отлага; разбраха се да я прегледа в понеделник.
(Защо бърза толкова?…)
Настъпи онази пауза, в която бе най-удобно да стане, да му благодари и да се сбогува. И Донцова се изправи. Но Орещенков я спря с думите, че е длъжна да изпие поне чаша чай.
— Но аз не искам! — уверяваше го тя.
— Затова пък аз искам! Тъкмо ми е време за чая!
Все още искаше да я изтегли от кръга на престъпно болните, за да я прехвърли в кръга на безнадеждно здравите!
— А младите вкъщи ли са?
«Младите» бяха на толкова години, колкото и Людмила Афанасиевна.
— Не. Внучката не е при мен. Сам съм.
— Значи вие на всичко отгоре искате и да ме гощавате? За нищо на света!
— Не ми представлява никаква трудност. Термосът е пълен. А всички тези кексове и чинийки самата ще вземете от бюфета.
Минаха в столовата и започнаха да пият чай, седнали точно на ъгъла на квадратната маса, на която спокойно би се побрал и слон, но едва ли би могъл да излезе през вратата. Стенният часовник, неизвестно на колко години, показваше, че още не е късно.