Раково отделение

Ето какво не искаше за себе си Орещенков; единствено желаеше на вратата си онази медна плочка и звънец, достъпни за всеки.

Но всичко се разреши щастливо: веднъж Орещенков спаси вече умиращия син на един голям тукашен ръководител, след това и кадър от същия мащаб, само че друг, както и членовете на важни семейства; всичко това стана тук, в този град, тъй като той никъде не замина; така славата на доктор Орещенков се разнесе сред влиятелните кръгове и съвсем естествено около него се създаде някакъв невидим, но сигурен защитен ореол. Може би в чисто руски град не би му помогнало и това, но в този, с повече източни нрави, умееха да не забелязват или да се правят, че не виждат как и кога Орещенков отново закачи металната плочка на вратата си и започна да приема болни. След войната не бе никъде на постоянна работа, но даваше консултации в няколко клиники и посещаваше заседанията на научните дружества. Така, след като навърши шестдесет и пет години, Орещенков започна да води живот без забрани, който се смяташе за единствено правилен за даден лекар.

— И така, Дормидонт Тихонович, дойдох, за да ви попитам дали не можете да дойдете в клиниката, за да прегледате на рентгена стомаха ми!… В който ден ви бъде удобно, него ще приема…

Видът й не бе добър, а и гласът прозвуча колебливо. Орещенков я гледаше със спокоен поглед.

— Без съмнение ще изберем ден… Но все пак искам от вас да чуя подозренията ви. Какво мислите самата вие?

— Ще ви кажа симптомите, а какво мисля аз?… Знаете, че се старая да не мисля! Тоест мисля прекалено много, нощем не спя, а най-добре щеше да бъде, ако не знаех нищо! Сериозно… Вие ще вземете решение. Ако е нужно да остана на легло, ще остана, но не искам да зная. При това положение по-добре да не зная диагнозата, за да не се питам непрекъснато по време на операцията: а какво правят сега, какво изтеглят… Разбирате ме, нали?