Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
И Олег сега си мислеше: този Китоврас и тези летописци от петнадесети век са били хора, в сравнение с които ние сме вълци.
Кой сега ще се съгласи да жертва скъпото си ребро в отговор на меката дума?…
Но не с това започваше писмото на Кадмини. Олег протегна ръка и го взе от шкафчето. Двамата пишеха:
Сполетя ни голяма мъка.
Жук е убит.
Селсъветът наел двама ловци да убиват кучетата. Те вървяха по улиците и стреляха. Тобик скрихме, а Жук се отскубна и се нахвърли да ги лае. А винаги се страхуваше дори от фотообектива, изглежда, е имал лошо предчувствие! Застреляха го в главата, той падна до аръка с клюмнала надолу, глава. Когато се приближихме, още агонизираше. Беше страшно да се гледа.
Знаете ли, у дома сега е празно без него. Изпитваме вина пред Жук затова, че не го скрихме.
Погребахме го в края на градината, до беседката…»
Олег лежеше и си спомняше за Жук. Но го виждаше не като прострелян, а изправен, положил двете си лапи на малкото прозорче на бараката на Олег, когато идваше да го извика да излезе.
Глава 30
Старият доктор
Доктор Орещенков не бе спечелил кой знае колко за седемдесет и петте си години и половинвековното лекуване, но все пак бе успял да си купи едноетажна дървена къща с дворче още през двадесетте години. Оттогава живееше в нея. Къщата му се намираше на една от тихите улици с широки тротоари, отделящи оградата от улицата с около петнадесет метра. На тези тротоари още през миналия век бяха засадени дървета с огромни стволове, чиито преплетени корони лятно време изглеждаха като зелен покрив; около дънерите на всяко дърво имаше желязна решетка. Когато бе много горещо, хората се спасяваха под прохладните им сенки, под които течеше и вода в чистите канавки. Тази улица заобикаляше най-красивата част на града, а и самата тя бе една от неговите забележителности. (Впрочем в градския съвет непрекъснато се жалваха, че едноетажните домове са разположени доста далеч един от друг, че пътищата трябва да бъдат по-комуникативни и че е време да съборят дървените къщи и да построят пететажни блокове.)
Автобусът спираше доста далеч от дома на Орещенков и Людмила Афанасиевна вървеше пеша. Бе много топла, суха вечер; още не бе се стъмнило напълно и се виждаше как току-що разцъфналите дървета се готвят за нощта, а високите тополи още не са покрити със зеленина. Но Донцова гледаше в краката си, а не в дърветата. Не бе весела тази пролет и никак не бе ясно какво ще стане с Людмила Афанасиевна докато всички дървета се раззеленят, пожълтеят, а после да завали листопадът. И преди това тя винаги бе толкова заета, че нямаше време да вдигне глава и да се огледа.
Пред дома на Орещенков имаше портичка, а вляво от нея и параден вход с медна ръчка на вратата, обрамчена с перваз, както в миналото. В такива домове обикновено се влизаше през портичката. Но тук двете каменни стъпала не бяха обрасли с трева и мъх и както преди блестеше медната плочка, върху която бе написано с леко полегат калиграфски почерк: «Доктор Д.Т. Орещенков»; копчето на електрическия звънец също блестеше.
Людмила Афанасиевна го натисна. Чуха се стъпки и вратата отвори самият Орещенков, облечен в износен, някога доста хубав кафяв костюм, с разкопчана яка на ризата.
— О, Людмила! — Той леко повдигна ъглите на устните си, но човек, който го познаваше добре, веднага можеше да разбере, че това е неговата възможно най-широка усмивка. — Чаках ви. Влизайте. Много се радвам. Макар поводът да не е радостен… Иначе не бихте посетили стареца.
Тя му бе позвънила по телефона с молба да й разреши да го посети. Можеше да му каже още тогава за повода, но не би било вежливо от нейна страна. Сега, чувствайки определена вина, го убеждаваше, че би го навестила и без това, а той не й разреши да свали палтото си сама.
— Позволете ми, аз още не съм развалина!
Закачи дрехата й на дългата полирана тъмна закачалка, направена вероятно за много посетители, и я поведе по гладкия боядисан дървен под. Преминаха през най-хубавата светла стая на дома, където имаше разтворен пюпитър с весела нотна тетрадка на него — тук живееше по-голямата внучка на Орещенков; после през столовата, прозорците на която, обвити сега от сухите клони на асмата, гледаха към двора — тук имаше голяма и скъпа радиола; и така стигнаха до овалния кабинет, чиито стени бяха покрити с огромни етажерки със стотици книги — в средата имаше старинно тежко писалище, стар диван и удобни кресла.