Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
В такива минути целият смисъл на съществуването — неговото дълго минало и кратко настояще, това на жена му и на внучката му, а и на всички останали хора — му се струваше, че се намира не в тяхната главна дейност, в името на която посвещаваха времето си, влагаха целия си интерес и само с нея ставаха известни, а (дотолкова, доколкото им се удаваше да го съхранят незатъмнено, устойчиво и неизопачено) в изображението на вечността, заложено у всеки.
Като сянка на сребърна луна в спокойно езерце.
Глава 31
Идолите на пазара
Появяваше се и присъстваше някакво вътрешно напрежение, но не уморително, а радостно. Той дори усещаше къде точно се намира — в предната част на гърдите, зад гръдния кош. Това напрежение леко го разпъваше като горещ въздух, трептеше приятно и дори звучеше — само че не със земните звуци, които долавя ухото.
Това чувство бе от друг характер; нямаше нищо общо с онова, което през миналите седмици го тласкаше вечерно време към Зоя.
Той носеше в себе си и пазеше това напрежение и през цялото време се вслушваше в жуженето му. Именно сега си спомни, че то му бе познато още от младостта, но след това го бе забравил. Що за чувство бе? Доколко постоянно и неизмамно бе? Напълно ли зависеше от жената, предизвикала го, или още и от неизвестността — от това, че все още не си станал близък с нея? Щеше ли след това да се разсее?
Впрочем изразът «да станеш близък» сега за него нямаше никакъв смисъл.
Или все пак имаше?… Това чувство граничеше с надеждата и затова Олег го пазеше в гърдите си. То повече от всички останали чувства изпълни и украси живота му. Учудваше се на начина, по който се бе появило: присъствието на Вега правеше интересно и оцветено цялото раково отделение; бе такова, защото те… общуваха, макар Олег да я виждаше съвсем кратко и винаги бегло. Преди известно време тя отново му преля кръв. И тогава говориха, макар и не съвсем свободно, защото този път присъстваше и сестрата.
Толкова желаеше час по-скоро да се измъкне от болницата, а сега, когато наближаваше време да го изпишат, му беше жал. В Уш Терек би престанал да вижда Вега. А как би могъл да не я среща?
Днес, неделя, отново не се надяваше да я види. А денят бе топъл, слънчев, с неподвижен въздух, застинал сякаш заради болните. Олег отиде да се разходи в двора, за да подиша и да се погрее на слънцето, а и искаше да си представи какво прави тя в този неделен ден.
Сега не се придвижваше както по-рано; вече не вървеше с твърда крачка по набелязаната права, правейки остри завои в края й; вървеше бавно и внимателно; присядаше на някоя пейка и ако бе свободна, дори полягваше.
Така и днес, този път нестегнал халата си с войнишкия колан, бродеше леко прегърбен и често вдигаше глава, за да погледа дърветата, които все още не бяха се раззеленили напълно, но бяха толкова хубави!
Тревата също незабелязано бе поникнала и дори на няколко места човек би я помислил за миналогодишна, ако не бе толкова зелена.
На една от алеите Олег видя Шулубин, който седеше на някаква неудобна, доста ниска пейка без облегалка. Пръстите на ръцете му бяха сплетени на коленете. И така, както седеше с наведена глава, на уединената пейка, до която достигаха самотни слънчеви лъчи, изглеждаше като човек, който е изгубил всичко.
Олег нямаше нищо против да седне до Шулубин. Нито веднъж досега не бе имал случай да поговори с него, а му се искаше, защото от опита, придобит през лагерните години, знаеше, че най-интересни са онези, които мълчат. А не бе забравил и деня, в който Шулубин се бе намесил в негова полза.
И все пак реши да отмине. Също оттам бе научил и признал правото на всеки човек да бъде самотен.
Мина покрай него бавно, като скърцаше с ботушите по чакъла. Шулубин все пак видя ботушите и вдигна глава. Погледна към Олег безучастно, сякаш признавайки очевиден факт: «Да, ние лежим в една и съща стая.» Олег направи още две крачки, когато Шулубин с полувъпрос му предложи:
— Ще седнете ли?
Краката на Шулубин също бяха обути не с болнични чехли, а с домашни пантофи с високи бомбета. А върху главата си нямаше шапка; сивееха редки кичури коса.
Олег се обърна, седна с такъв вид, сякаш му бе все едно дали ще се разхожда, или ще седи.
Той можеше да зададе онзи въпрос, който би му помогнал да разбере човека, но вместо него само попита: