Раково отделение

— Извинете ме, Люда, но аз ще седна зад писалището. Не го приемайте като официален прием. Просто съм свикнал с мястото.

Как нямаше да свикне! Някога често, а сега по-рядко в този кабинет за преглед при доктор Орещенков идваха много болни, които понякога се заседаваха заради мъчителния разговор, определящ цялото им бъдеще. Кой знае защо, по време на такива разговори човек запомняше навеки зеленото сукно на писалището, странния дървен нож за разрязване на страниците, никелираната медицинска лъжичка (за оглеждане на гърлото), мастилницата с медно капаче или цветът «бордо» на силния изстинал чай в чашата. Докторът седеше зад писалището, а ставаше и отиваше до умивалника или до етажерката само когато трябваше да даде възможност на болния да си отдъхне от неговия поглед и да размисли. Въобще доктор Орещенков никога без наложителна причина не отместваше погледа си встрани, защото не искаше да изгуби излишна минута, която би могъл да използва, за да огледа пациента или събеседника. Очите му бяха главният помощник, чрез който доктор Орещенков приемаше болните и учениците си и им предаваше своето решение или желание.

Между многото преследвания, на които бе подложен Дормидонт Тихонович през живота си — за революционерството му през 1902-ра (тогава прекара две седмици в затвора заедно с други студенти), после за това, че неговият покоен баща бе свещеник, и още за това, че по време на Първата империалистическа война като бригаден лекар в царската армия, както бе установено от свидетелите, в момент на паническото отстъпление на руската армия бе скочил на коня и насочил полка обратно в империалистическата касапница против немските работници, но най-разобличаващото го бе за това, че Орещенков упорито държеше на правото си да продължава частната си лекарска практика, макар тя все по-жестоко да се забраняваше като източник за забогатяване, като нетрудова дейност, всекидневно раждаща буржоазни настроения. И за известни периоди той бе длъжен да сваля от вратата на дома си металната визитка с приемните часове и още от прага да връща всички болни, колкото и зле да бяха те и да го молеха да ги приеме, защото в съседната квартира бяха настанени доброволни и платени агенти на финансовия отдел, а и самите болни не можеха да се удържат да не разкажат за посещението си при доктора; всичко това заплашваше Орещенков с най-неприятното — загубата на всякаква работа, а и изселване от жилището.

А между другото той държеше в своята дейност най-много именно на правото си на частна практика. Без тази гравирана метална плочка на вратата си Орещенков живееше сякаш нелегално, под чуждо име. Именно заради принципа не защити нито кандидатска, нито докторска дисертация, говорейки, че дисертациите въобще не могат да бъдат показател за успехи в ежедневната лекарска дейност, че болният дори се стеснява, когато докторът е професор, и че би било много по-полезно времето, изгубено за получаване на престижната титла, да бъде използвано за обогатяване на знанията в определена медицинска насока. Само в тукашния мединститут, в който бе прекарал тридесет години, Орещенков бе работил и в терапевтичното отделение, и в детското, и в хирургичното, и в инфекциозното, и в урологичното, и дори в очното, а едва след това стана рентгенолог и онколог. С едва доловимо презрително повдигане на крайчеца на устните си той изказваше своето мнение за «заслужилите деятели на науката»; с това подчертаваше, че ако са нарекли някого приживе деятел, още повече заслужил, това означава, че са го отписали: славата, която вече пречи да лекува, като прекалено пищна дреха въобще не позволява на човек да се движи. «Заслужилият деятел» върви със свита — лишен е от правото си да греши, от правото си нещо да не знае, дори от правото си да се замисли; той може само да бъде преситен, муден или изостанал, а всички чакат от него непременно чудеса.