Раково отделение

Внезапно всички се разотидоха и Костоглотов вече не виждаше с кого да продължи да спори.

Тогава Вадим, така и нестанал през цялото време от леглото си, го повика с пръст при себе си, направи му място да седне и започна тихо да му обяснява:

— Имате неправилна мярка, Олег. Знаете ли в какво се състои грешката ви? Не сравнявате с бъдещия идеал, а сравнявате с тези язви, с които е била покрита цялата история на Русия до седемнадесета година.

— Не съм живял, не зная — прозя се Костоглотов.

— А и не е нужно да сте живели. Прочетете Салтиков-Шчедрин и ще разберете.

Костоглотов реши да премълчи, защото чувстваше болка в белите дробове или може би тя се дължеше на подутината.

— Вие в армията служили ли сте, Вадим?

— Не, а защо?

— А как се получи така, че не са ви взели?

— Нашият институт бе приравнен към висшата извънармейска служба.

— Ясно… А аз служих седем години. Бях сержант. Тогава нашата армия се наричаше работническо-селска. Командирът на отделение получаваше двадесет рубли, а командирът на взвода шестстотин, разбираш ли? А на фронта офицерите получаваха допдаж [56] — бисквити, масло, консерви, и се криеха от нас, когато ядяха, разбираш ли? Защото се срамуваха. И правехме първо техните блиндажи, а после — нашите. Пак повтарям, аз бях сержант.

Вадим се намръщи.

— И за какво ми разказвате всичко това?

— Ами защото искам да попитам кой е имал буржоазно съзнание? Кой?

Олег вече бе наговорил днес доста излишни неща, които почти стигаха да му лепнат познатия член, но бе изпаднал в някакво горчиво-облекчено състояние, че нямаше какво да губи.

Отвори уста няколко пъти и отиде на леглото си.

На какво се дължеше мълчанието му — на умората или на болестта? Или че всички тези спорове, свади, термини, ожесточение и зли очи внезапно му се бяха видели обикновено махленско джафкане, което не можеше въобще да се сравни с болестта им, с тяхното предстоящо представяне пред смъртта?

А му се искаше да се докосне до нещо съвсем друго. До нещо устойчиво и непоклатимо.

Но къде се намираше то, Олег не знаеше.

Днес сутринта бе получил писмо от Кадмини. Доктор Николай Иванович му отговаряше между другото и за това откъде се е взел изразът «Меката дума кост троши». Имало някога в Русия през XV век «Тълковна палея» [57], нещо като апокрифна книга. И там — сказание за Китоврас. (Николай Иванович знаеше цялата старина.) Живеел Китоврас в далечна пустиня, а можел да ходи само по права линия. Цар Соломон го извикал, с измама му надянал вериги и го повели да чука камъни. Но вървял Китоврас само по права линия и когато го водили през Ерусалим, събаряли домове, за да разчистят пътя му. И веднъж дошъл ред на дома на вдовица. Хвърлила се клетата жена да плаче, да моли Китоврас да не срутват бедния й дом и успяла да го придума. Китоврас се опитал да кривне от правата линия и счупил реброто си. А дома оставил цял. И промълвил тогава: «Мекото слово кост троши, а жестокото гняв събужда.»