Раково отделение

Кучето вървеше замислено, стъпвайки почти безшумно, убедено, че тук едва ли някой може да се учуди от влизането му. Само веднъж вдигна пищната бяла метла на опашката си, размаха я, после отново я свали. С изключение на черните увиснали уши останалата част на тялото му бе жълто-бяла. И тези два цвята се преплитаха странно: на гърба му сякаш бяха сложили бяла шапка, страните му бяха светложълти, а задната част — почти с портокалов цвят. Наистина кучето се приближи до Людмила Афанасиевна, подуши коленете й, но всичко това бе направено, без да се натрапва. Не седна близо до масата, както би се очаквало от всяко друго куче, не изрази никакъв интерес към сложената на покривката храна, разположена малко по-високо от главата му, а остана на четирите си крака, гледайки с големите си кафяви очи някъде над масата с трансцендентна обреченост.

— Каква е тази порода? — учуди се Людмила Афанасиевна, за първи път през тази вечер забравила за себе си и болката си.

— Санбернар — любовно погледна към кучето Орещенков. — Всичко е хубаво, само дето има прекалено дълги уши, които по време на ядене потопява в купичката.

Людмила Афанасиевна разглеждаше кучето. Неговото място не бе сред уличната суета, такова куче навярно не можеше да пътува и в никакъв транспорт, защото едва ли ще позволят. Така, както на снежния човек му бе съдено да остане само в Хималаите, така и на подобно куче не му оставаше нищо друго, освен да живее в едноетажен дом с градина.

Орещенков отряза парче от баницата и го предложи на кучето, но не го подхвърли, както другите стопани правят, а го подаде сложено в чиния, както се угощава равен, и кучето, също като равно със стопанина си, бавно го взе със зъби, сякаш повече от вежливост.

И, кой знае защо, влизането на това спокойно замислено куче развесели Людмила Афанасиевна и когато стана от масата, тя си помисли, че с нея не всичко е толкова зле, дори да се наложи да я оперират. Не чу какво й казва Дормидонт Тихонович, но се сети да го попита:

— Колко съм разсеяна! Дойдох при вас с болката си, а забравих да ви попитам как сте вие със здравето?

Той стоеше срещу нея — изправен, дори с внушителна фигура, с очи, които все още не сълзят, с чуващи и най-малкия шум уши; бе невъзможно човек да повярва, че е по-възрастен от нея с цели двадесет и пет години.

— Засега всичко е наред. Въобще взех решение да не боледувам преди смъртта си. Да умра, както се казва, на поста си.

Той изпрати гостенката си, върна се в столовата и се отпусна на люлеещия се стол — извит, черен, с жълта протрита от гърба му мрежа; когато спря да се люлее, доктор Орещенков се отпусна. В това особено положение на свободата, което ни дава люлката, той замря.

Сега му се налагаше често да си почива. И не толкова защото тялото му изискваше възстановяване на силите, а заради вътрешното му състояние, особено след смъртта на жена му, изискващо мълчаливо самовглъбяване, освободено от външни звуци, разговори, делови мисли и дори от всичко онова, което го правеше лекар; неговото вътрешно състояние сякаш изискваше от него да бъде прочистено и измито до прозрачност…