Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Не, графе, след като размислих, реших да не се дуелирам с вас. Ще почакам Бражелон, който по вашите думи ми е сърдит.
— Не, вие няма да дочакате Бражелон! — извика Дьо Гиш. — Нали сам казахте, че той може да се забави в Лондон, а в това време вашият злобен ум ще успее да свърши своето дело.
— Но аз ще имам извинение. Внимавайте!
— Давам ви една седмица, за да оздравеете окончателно.
— Това вече е по-добре. След седмица ще видим.
— Да, да, разбирам. За една седмица може да се изплъзнете от врага. Не съм съгласен да ви дам дори един ден!
— Вие сте се побъркали, господине — извика Дьо Вард, отстъпвайки назад.
— А вие сте безчестен, щом отказвате да се дуелирате. Ще кажа на краля, че оскърбявайки Ла Валиер, отказвате да се биете.
— О, та вие сте олицетворение на коварството, господин честен човек.
— Най-опасно е коварството на този, който винаги се държи лоялно.
— В такъв случай върнете ми силата на краката или разпоредете да ви направят силно кръвопускане, за да изравним шансовете си.
— Не, измислих нещо по-добро.
— Какво по-точно?
— Ще се дуелираме на коне с пистолети. Всеки ще има право да даде по три изстрела. Вие сте превъзходен стрелец. Знам, че сте улучвали птица, пускайки коня си в галоп. Недейте да отричате, защото съм го видял.
— Мисля, че сте прав — каза Дьо Вард, — в такъв случай може би ще ви убия.
— С това ще ми направите услуга.
— Ще се постарая.
— Значи решено?
— Ръката ви!
— Ето я… но при едно условие.
— Какво?
— Дайте ми дума, че кралят няма да знае нищо за това.
— Кълна ви се.
— Отивам за конете.
— Аз също.
— Къде ще отидем?
— Знам удобно място. Една поляна.
— Да вървим заедно.
— Защо не?!
Тръгвайки към конюшнята, двамата противници минаха покрай слабо осветените прозорци на принцесата. Зад дантелената завеса се мярна сянка.
— Ето жената — усмихна се Дьо Вард, — която дори не подозира, че заради нея отиваме на смърт.
Глава тринадесета
ДУЕЛЪТ
След като избраха конете, Дьо Вард и Дьо Гиш собственоръчно ги оседлаха. Дьо Вард нямаше пистолети, но пък Дьо Гиш имаше два чифта. Той ги донесе, зареди ги и даде възможност на Дьо Вард да избира. Той избра тези пистолети, с които беше стрелял вече двадесетина пъти и с които пред очите на Гиш беше убивал лястовичка в полет.
— Не се учудвайте — каза той, — че съм предпазлив. Вие познавате оръжието си. Следователно аз само изравнявам шансовете.
— Излишна забележка — отвърна Дьо Гиш, — никой не оспорва вашето право.
— А сега — продължи Дьо Вард — ще ви помоля да ми помогнете да възседна коня.
— В такъв случай трябва да се бием прави.
— Не, като седна на седлото, се чувствам прекрасно.
— Много добре, да не говорим повече за това. Дьо Гиш помогна на Дьо Вард да възседне коня.
— Само че — забеляза Дьо Вард — ние толкова сме увлечени от желанието да се унищожим, че пропуснахме едно обстоятелство.
— Какво?
— Тъмнината. Ще трябва да се убиваме един друг слепешката.
— Няма значение, последствията са едни и същи…
— Трябва да се вземе под внимание още нещо: честните хора никога не се сражават без секунданти.
— О — възкликна Дьо Гиш, — ние ще действаме по всички правила.
— Да, но аз не искам да давам повод да се говори, че сте ме убили от засада, също както не искам, ако аз ви убия, да бъда обвинен в престъпление.
Дьо Гиш размишлява известно време. В главата му окончателно се затвърди мисълта, че Дьо Вард иска да привлече свидетели с цел да възобнови разговора за принцесата и да придаде на дуела друг повод. Затова той нищо не отговори.
Двамата противници излязоха от замъка през същата врата, до която неотдавна видяхме Монтале и Маликорн. Сякаш за да се преборят с горещината, на тъмното небе се бяха събрали облаци и нощта бавно ги гонеше от изток на запад. Този тежък свод без пролуки и без блясък на звезди притискаше земята и започваше бавно да се разтваря от поривите на вятъра като огромно платно. Западаха едри, топли капки дъжд и събираха прахта на малки топчета. В същото време жадуващите за влага цветя, храсти и дървета в предчувствие на бурята изпускаха силен аромат, който навяваше сладки спомени за младостта, за вечния живот, за щастието и любовта.
— Как хубаво мирише земята — каза Дьо Вард, — тя ни мами, привлича ни към себе си.
— Знаете ли — каза Дьо Гиш, — искам да споделя нещо с вас по повод на нашия дуел. Ще изберем удобна поляна, ще слезем от конете, ще ги привържем където намерим и ще се срещнем без оръжие. След това всеки от нас ще се отдалечи на петдесет крачки и отново ще тръгне срещу другия.