Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Не но не искам да цъфнат ченгетата. Въобще не искам.
— Закарай ни до Вю, Лизи. Нали се сещаш, Прити Вю.
Така жителите на градчето наричаха местността над Касъл Вю и Литъл Кин Понд, където се устройваха пикници. Оттам започваше щатският парк „Касъл Рок“ и пред входа му имаше голям паркинг и дори няколко химически тоалетни. Тъй като беше следобед и се задаваше буря, местността най-вероятно щеше да е безлюдна. Добро място да спреш, да помислиш, да направиш преоценка, да убиеш малко време. Може би Аманда наистина беше гений.
— Да се махнем от главната улица. — Аманда придърпа нагоре пижамата си. — Чувствам се като стриптизьорка в църква.
Лизи даде на заден, като се стараеше да не закачи другите коли. Не искаше да има нищо общо с районния полицейски участък, но беше обзета от абсурдната сигурност, че ще претърпи пътно произшествие, преди да го е оставила зад гърба си. Зави на запад и след десет минути отби край табела с надпис:
5.
Колата на Лизи беше единственият автомобил на паркинга. В зоната за пикници също нямаше жива душа — дори нито един автостопаджия с раница на гърба, който се кефи на природата — (или на марихуаната). Аманда тръгна към една маса. Ходилата й бяха розови като на дете, дори на приглушената светлина си личеше, че не носи нищо под пижамата.
— Аманда, мислиш ли, че…
— Ако някой се покаже, ще изтичам обратно в колата. — Манда се обърна и й се усмихна ослепително. — Пробвай. Тревата е потайна.
Лизи изтича на пръсти по плочките и стъпи на поляната. Аманда беше права, думата „потайна“ беше идеалният улов от езерото на Скот. Гледката на запад беше радост за очите и сърцето. Черни облаци се кълбяха над назъбените върхове на Уайт Маунтинс и прииждаха към Касъл Рок. Лизи преброи седем тъмни петна, където високите склонове губеха очертанията си зад реките дъждовни завеси. Блестящи светкавици прорязваха вътрешността на тези буреносни „чували“, а между два дори се беше образувала двойна дъга, която се издигаше над връх Кранмор като разнебитена синя амбразура, като някакъв фантастичен мост от вълшебните приказки. Лизи видя как „амбразурата“ се затвори, за да се появи над друг връх, чието название тя не знаеше, и дъгата отново засия. В низината Касъл Лейк се превърна в мръсносива мътилка, а зад него езерото Литъл Кин заприлича на изцъкленото черно око на мъртва гъска. Вятърът беше силен, но необичайно топъл, и развяваше косите й. Лизи разпери ръце, сякаш щеше да полети — не на вълшебно килимче, а с крилете на най-обикновена лятна буря.
— Манда! — извика. — Радвам се, че съм жива!
— И аз — сериозно отговори Аманда и протегна ръце. Вятърът разроши прошарената й коса. Лизи предпазливо сключи пръстите си около нейните, внимавайки да не засегне раните, и усети как някаква стихия се надигна в нея. Изтрещя гръм, топлият вятър зафуча по-яростно, далеч на запад облаците започнаха да нахлуват през древните планински проходи. Аманда и Лизи затанцуваха. Босите им нозе тъпчеха тревата, хванатите им ръце се протягаха към небето.
— Да! — изкрещя Лизи, за да надвика гръмотевиците.
— Какво „да“? — извика Манда, която отново се смееше.
— Да, смятам да го убия!
— Нали и аз това казвам! Ще ти помогна! — изкрещя Аманда.
После дъждът заваля и те хукнаха към колата.
6.
Прибраха се на сушина, преди да се излее първият от многото порои за този следобед. Спестиха си един доста сериозен душ, защото трийсет секунди, след като паднаха първите капки, най-близката маса на петнайсетина метра от тях вече не се виждаше. Дъждът беше студен, в колата беше топло и предното стъкло веднага се замъгли. Лизи включи двигателя и размразяването. Аманда сграбчи клетъчния телефон.
— Време е да се обадя на Дундата — каза тя, използвайки детския прякор на Дарла, който Лизи не бе чувала от много отдавна.
Лизи си погледна часовника, който показваше малко след три. Вероятността Канти и Дарла (някога известна като Дундата — как само мразеше да й викат така!) още да обядват, беше минимална.
— Вече сигурно са поели към Обърн — подхвърли.
— Сигурно. — Аманда преправи гласа си, сякаш говореше на дете. — Затова ще се обадя на Чаша по клетъчния.
Лизи помисли дали да отбележи, че ако не е на „ти“ с новите технологии, вината е на Скот. Че откакто е умрял, тя все повече и повече изостава. Че всички имат дивидита, а тя е далеч дори от мисълта за такава покупка. В крайна сметка каза нещо съвсем друго: